ПОДПИСАЛ: ЛУИ-НАПОЛЕОН
ПРИПОДПИСАЛ: ФОРТУЛ
На другия ден, в четири часа следобед, Националното събрание в пълен състав напусна залата на манежа, за да се яви в двореца на Мирабо, където беше очаквана от директора на департамента, всички министри и сто хиляди души. Но от тези сто хиляди души никой не беше дошъл специално от страна на кралицата. Шествието потегли.
Начело вървеше Лафайет като главнокомандващ Националната гвардия на кралството.
После следваше председателят на Националното събрание Тронше, царствено заобиколен от дванайсет пристави с огърлици.
После идваше Събранието, без да се дели на партии — Сийес беше хванал под ръка Шарл дьо Ламет.
След Събранието вървеше якобинският клуб, като второ Национално събрание. Те се отличаваха с мъката си, вероятно повече външна, отколкото истинска — бяха постановили едноседмичен траур и Робеспиер, твърде беден, за да си позволи да си купи дрехи, беше взел под наем, както направи за траура по Франклин.
След тях се точеше населението на Париж, оградено между две редици от национални гвардейци, чийто брой надхвърляше трийсет хиляди души.
Погребален оркестър, в който можеха за пръв път да се чуят два инструмента, дотогава непознати — тромбонът и тамтамът, отмерваше стъпката на тази огромна тълпа.
Едва в осем часа стигнаха при „Сен Йосташ“.
Прощалното слово беше произнесено от Серюти. При последната дума десетте хиляди национални гвардейци, които бяха в църквата, едновременно изпразниха пушките си. Събраните, които не очакваха този залп, нададоха силен вик. Сътресението беше толкова силно, че не остави здрав прозорец. За миг можеше да се помисли, че сводът на храма ще рухне и че църквата ще стане гроб на събралите се.
Шествието продължи под светлината на факли. Мракът беше паднал и нахлул не само по улиците, по които трябваше да минат, но и в сърцата на повечето от онези, които вървяха.
Действително смъртта на Мирабо предизвика политически мрак. По какъв ли път щеше да се тръгне, след като Мирабо е мъртъв? Ловкият укротител вече не беше тук, за да обуздае онези побеснели жребци, които се наричат амбиция и омраза. Чувстваше се, че той отнася със себе си две неща, които отсега нататък щяха да липсват на Събранието — духа на мира, бдящ дори сред войната, и добротата на сърцето, скрита под жестокостта на разума. Всички бяха загубили от тази смърт. Привържениците на краля вече нямаха жило, революционерите нямаха спирачка. Отсега нататък колесницата щеше да върви все по-бързо надолу по склона, а предстоеше дълго спускане. Кой можеше да каже към какво върви и дали отива към триумфа или към пропастта?
Стигнаха до Пантеона около полунощ.
Само един човек липсваше от шествието — Петион271.
Защо ли Петион се беше въздържал? Той щеше да го каже на по-следващия ден на онези от приятелите си, които щяха да му отправят упрек за отсъствието му.
Той бил прочел, казваше, един план за контрареволюционен заговор, написан от ръката на Мирабо.
Три години по-късно, в един мрачен есенен ден, вече не в залата на манежа, а в залата на Тюйлери, когато Конвентът272, след като беше убил краля, след като беше убил кралицата, след като беше избил жирондистите, след като беше избил корделиерите, след като бе избил якобинците, след като беше убил сам себе си и не му беше останало нищо живо за убиване, се зае да избива мъртвите. Тогава с дива радост, той заяви, че се е излъгал в преценката си по отношение на Мирабо и че според него не може да има прошка за корупцията дори и за гения. Беше приет нов декрет, който изключваше Мирабо от Пантеона273.
Един пристав дойде и от прага на храма прочете декрета, който заявяваше, че Мирабо не е достоен да сподели гроба с Волтер, Русо и Декарт и който приканваше пазителя на църквата да му предаде трупа. И така, един глас, по-ужасен от този, който трябваше да се чуе в долината на Йосафат274, извика преди часа:
— Пантеоне, предай твоите мъртви!
Патнеонът се подчини. Трупът на Мирабо бе предаден на пристава, който накара, както каза самият той, да откарат указания саркофаг на обичайното място за погребения. Обаче обикновеното място за погребения беше Кламар, гробището за осъдените на смърт.
И, разбира се, за да бъде още по-страшно наказанието, което се търсеше дори в смъртта, саркофагът беше заровен без шествие и през нощта, без никакъв знак за мястото на погребението, без кръст, без надгробен камък, без надпис.
271
Жером Петион дьо Вилньов, адвокат. През септември 1792 г. Петион е избран за първия президент на Конвента. По време на обсъжданията за присъдата над Луи XVI, той е против кралската неприкосновеност, но едновременно с това е несъгласен и с предложението на Робеспиер да се обяви кралят за престъпник и предател — бел.ред.
272
Конвент — висш законодателен и изпълнителен орган на I френска република. Управлява Франция от 21 септ. 1792 до 26 окт. 1795. Дейността му се дели на 3 периода: 1792 — 2 юни 1793 — властта принадлежи на жирондистите; 1793 — 27 юли 1794 — управление на якобинците, приета е една от най-демократичните буржоазни конституции (1793); 1794 — 26 окт. 1795 — термидориански Конвент; предава властта на Директорията — бел.ред.
273
Декретът е от 27 ноември 1793 г. и е изпълнен едва на 21 септември 1794 г. — бел.фр.изд.
274
В песен десета от „Божествена комедия“ на Данте, Йосафат е долина под Йерусалим, където ще се проведе Страшният съд — бел.ред.