— Наистина ли е така, господин Изидор?
— Честна дума!
— Слизай, Батист, и помогни на Себастиен да се качи.
— Благодаря, но не е необходимо, господин Изидор — каза Себастиен и пъргаво като ученик се качи или по-скоро скочи отзад.
После тримата мъже и двата коня потеглиха в галоп и скоро се скриха отвъд хълма Гондревил.
8.
Привидението
Както се бяха уговорили, тримата конници продължиха по пътя си до Дамартен.
В Дамартен пристигнаха към десет часа.
Всички имаха нужда да хапнат нещо, а и трябваше да наемат карета и коне.
Докато поднасяха обяда на Изидор и Себастиен, първият, обладан от мъка, а вторият от безпокойство, те не си бяха разменили и дума. През това време Батист беше завел конете на господаря си да почиват и се бе заел да намери карета и коне под наем.
Към обяд бяха приключили с храненето, а каретата и конете чакаха пред вратата.
Само че Изидор, който винаги сам беше разнасял пощата с каретата си, не знаеше, че когато се пътува с обичайната пощенска карета, тя трябва да се сменя на всеки пункт.
Ето защо тези, които отговаряха за стриктното спазване на тези правила, но които и самите те не спазваха, нямаха по всяко време карети в заслона и коне в конюшните.
Вследствие на това, въпреки че тръгнаха от Дамартен на обяд, пътниците стигнаха до бариерата едва към четири часа и половина, а в пет часа вечерта пред вратите на Тюйлери.
Там трябваше да се представят, тъй като господин Дьо Лафайет бе завзел всички постове и в тези смутни времена той отговаряше пред Събранието за краля и го пазеше съвестно.
Все пак, когато дьо Шарни спомена името си и назова това на своя брат, трудностите намаляха и Изидор и Себастиен бяха въведен в двора на швейцарците52 и оттам в средния двор.
Себастиен искаше веднага да го отведат на улица „Сен Оноре“, в къщата, където живееше баща му. Но Изидор му напомни, че тъй като Жилбер е на служба при краля, никой не би знаел по-добре от самия крал какво се е случило.
Себастиен, който разсъждаваше много точно, също бе достигнал до този извод.
Ето защо той последва Изидор.
Въпреки че бяха пристигнали предната вечер, гостуващите вече бяха успели да въдворят някои порядки в двореца Тюйлери. Изидор беше въведен по главните стълби от един прислужник и оставен да изчака в голяма стая със зелена тапицерия, слабо осветена от два свещника.
Останалата част от двореца също бе потънала в полумрак. В двореца, в който винаги бяха живели важни особи, силното осветление не беше запалено.
Прислужникът трябваше да получи сведения и за граф Дьо Шарни и за доктор Жилбер.
Детето седна на едно канапе, Изидор сновеше напред-назад.
След десет минути прислужникът се появи.
Граф Дьо Шарни беше при кралицата.
А що се отнася до доктор Жилбер, нищо не му се беше случило. Дори се смяташе, но без да може да се каже с точност, че той е при краля. „Кралят — беше казал камериерът — е в стаята си със своя лекар.“
Но тъй като кралят имаше четирима почетни лекари и един обикновен, не можеше да се знае точно доктор Жилбер ли е при краля.
Ако той беше там, щяха да го предупредят, че го чакат във вестибюла на кралицата.
Себастиен въздъхна облекчено. Нямаше повече от какво да се страхува. Баща му беше жив и здрав.
Той се отправи към Изидор, за да му благодари, че го е довел.
Изидор го целуна разплакан.
Самата мисъл, че Себастиен намира баща си, правеше още по-скъп брат му, когото беше изгубил и не можеше да открие. В този момент вратата се отвори и един прислужник извика:
— Господин виконт дьо Шарни?
— Аз съм — каза Изидор и се отправи към него.
— Господин виконт дьо Шарни е повикан от кралицата — каза прислужникът и се оттегли.
— Ще ме изчакате, нали, Себастиен — каза Изидор, — освен ако не ви повика доктор Жилбер? Знаете, че аз отговарям за вас пред баща ви.
— Добре, господине — каза Себастиен, — ще ви чакам и приемете още веднъж моите благодарности.
Изидор последва прислужника и вратата се затвори.
Себастиен отново седна на канапето.
И тогава, успокоен за здравето на баща си и за себе си, сигурен, че докторът ще му прости това, което е направил, той си спомни за абат Фортие и Питу и за притеснението, което е причинил на единия с бягството си, а на другия с писмото си.
Той не разбираше как така, въпреки закъснението им по пътя, Питу, който дори вървейки пеш, с дългите си крака можеше да се придвижва толкова бързо, колкото пощенската кола, не ги беше настигнал още.
И така както мислеше за Питу, той се замисли за обичайното му обкръжение. Мислеше за големите дървета, за красивите сенчести пътища, за синкавата далечина, която се разкрива отвъд горите. После си спомни тези странни видения, които му се явяваха понякога под същите големи дървета, в дълбочината на огромните сводове, образувани от клоните им.
52
Става въпрос за двора пред казармата на швейцарската гвардия — личната охрана на френските крале — бел.прев.