Ето с какво се заехме веднага, повярвайте ми, без да има нужда да бъдем приканвани отново.
Тогава отново се появиха фейлетоните, тогава отново изчезнаха видните парижани, тогава продължиха да дрънкат същите бездарни оратори, които бяха говорили и преди революцията и които говореха след революцията, и които още говорят.
Измежду всички тези оратори имаше само един, който по навик говореше много малко.
Уважаваха го за това и го поздравяваха, когато минаваше с лентичката си на депутат.
Един ден той се качи на трибуната… Господи! Наистина бих искал да ви кажа името му, но го забравих9.
Един ден той се качи на трибуната… А! Трябва да знаете, че Камарата беше в твърде лошо настроение този ден.
Париж бе избрал за свой представител един от тези, които пишеха фейлетони.
Името на този човек например си спомням.
Казваше се Йожен Сю.
Камарата беше в лошо настроение, че е избран Йожен Сю. Върху банките вече имаха четири или пет литературни субекта, които не можеха да понасят: Ламартин, Юго, Феликс Пиа, Кине, Ескиро и т.н.
Този депутат, чието име не си спомням, се качи на трибуната, като умело се възползва от лошото настроение на Камарата. Всички зашъткаха, всеки слушаше.
Той каза, че именно фейлетонът е виновен:
че Равайак е убил Анри IV;
че Луи XIII е убил маршал Д’Анкр;
че Луи XIV е убил Фуке;
че Дамиен е убил Луи XV;
че Лувел е убил херцог Дьо Бери;
че Фиеши е убил Луи Филип;
и накрая, че господин Дьо Праслен е убил жена си.
Той добави:
че за всички изневери, злоупотреби и кражби, които се извършваха, е виновен фейлетонът;
че единственото, което трябва да се направи, е да се премахне и забрани. Светът веднага щеше да си отдъхне и вместо да продължи пътя си към пропастта, ще се върне към златната епоха, до която неминуемо ще стигне някой ден, стига да направи толкова крачки назад, колкото и напред.
Един ден генерал Фоай извика:
Във Франция кънти ехо, когато се произнасят честни и патриотични думи.
Да, това е вярно! По времето на генерал Фоай го имаше този отзвук, чували сме го, ние, които говорим, и сме доволни, че сме го чули.
— Къде е това ехо? — ще ни запитат.
— То е там, където е поетът Вийон10. Може би един ден ще го открием, да се надяваме!
Така се случи, че този ден — не денят на генерал Фоай — на трибуната отекна едно друго ехо.
Това беше странно ехо, което казваше:
Крайно време е да заличим това, на което Европа се възхищава, и да продадем възможно най-скъпо това, което всяко друго правителство, ако имаше щастието да го има, щеше да раздава даром — гения.
Трябва да кажем, че това не бе казано от собствено име, а само повтаряше думите на оратора.
Камарата, с малки изключения, заигра ролята на ехо на ехото.
Уви! Такава беше от тридесет и пет или четиридесет години ролята на мнозинствата. А в Камарата, както и в театъра, има много фатални традиции!
Впрочем мнозинството беше на мнение, че всички кражби, които се извършват, всички злоупотреби и изневери, които се допускат, са причинени от фейлетона;
че ако господин Дьо Праслен бе убил жена си;
че ако Фиеши бе убил Луи Филип;
че ако Лувел бе убил херцог Дьо Бери;
че ако Дамиен бе убил Луи XV;
че ако Луи XIV бе убил Фуке;
че ако Луи XIII бе убил маршал Д’Анкр;
че ако в крайна сметка Равайак е убил Анри IV;
то всички тези убийства очевидно бяха по вина на фейлетона, дори и преди да е бил създаден.
Мнозинството прие налога11.
Може би читателят не се е замислял точно какво е налогът и се пита как този налог, тоест един сантим на фейлетон, може да убие фейлетона?
Скъпи читателю, един сантим на фейлетон. Ако вашият вестник е издаден в четиридесет хиляди екземпляра, знаете ли колко прави това? Четиристотин франка на фейлетон!
Това е два пъти повече, отколкото той се заплаща, когато авторът се казва Йожен Сю, Мери, Жорж Санд или Александър Дюма.
Това е три пъти повече, четири пъти повече, когато авторът носи доста почтено име, но не толкова модерно като тези, които изброихме.
Кажете ми, впрочем, морално ли е едно правителство да наложи върху някаква стока четири пъти по-голям данък от себестойността на стоката?
Най-вече ако тази стока е стока, чиято собственост ни оспорват — разумът.
Оказва се, че няма достатъчно богат вестник, за да купува романи фейлетони.
10
Франсоа Вийон (1431 — 1463) — френски поет, осъден за убийство на смърт през 1463 г., но избягал от затвора. Той напуска Париж и нищо не се знае за края на живота му — бел.ред.