Като влезе във всекидневната, тя спря.
Всекидневната беше осветявана само от огъня, който гореше в огнището, и от две свещи, запалени върху камината.
Андре придърпа сина си на едно малко диванче, осветявано от свещите и от огъня.
После с радостен глас, в който се прокрадваше последно съмнение, тя каза:
— О, мое дете, мое дете, ти ли си това?
— Моята майка! — отговори Себастиен със сърдечност, която се вля като нежна роса в разтуптяното сърце и в горещите вени на Андре.
— И пак тук! — извика Андре, като се огледа наоколо и видя същата тази стая, в която беше родила Себастиен, и после ужасено погледна тази стая, от която й бе отнет.
— Тук! — повтори Себастиен. — Какво означава това, мамо?
— Това означава, детенцето ми, че преди петнадесет години ти се роди в стаята, в която сме сега, и аз благославям милосърдието на всемогъщия Бог, който те върна тук след петнадесет години като по чудо.
— О! Като по чудо… — каза Себастиен. — Защото, ако не се бях изплашил за живота на баща ми, нямаше да тръгна сам през нощта към Париж. Ако не бях тръгнал сам през нощта, нямаше да се зачудя по кой от двата пътя да тръгна. Нямаше да чакам на големия път, нямаше да заговоря господин Изидор дьо Шарни, който минаваше оттам. Той нямаше да ме познае, нямаше да ми предложи да дойда в Париж с него, нямаше да ме отведе в двореца Тюйлери и аз нямаше да ви видя да прекосявате зелената стая. Нямаше да ви позная, нямаше да изтичам след вас, нямаше да ви настигна и в крайна сметка нямаше да ви нарека мамо, а това е много мила и нежна за произнасяне дума!
При думите на Себастиен: „Ако не се бях изплашил за живота на баща ми“, Андре усети остра болка в сърцето, затвори очи и се облегна назад.
А при думите: „Господин Изидор дьо Шарни нямаше да ме познае, нямаше да ми предложи да дойда в Париж с него, нямаше да ме отведе в двореца Тюйлери“, сърцето й се отпусна, погледна към небето, за да благодари на Бог, че наистина като по чудо й връщаше Себастиен, воден от брата на нейния съпруг.
И накрая, когато чу: „Нямаше да ви нарека мамо, а това е много мила и нежна за произнасяне дума“, тя отново изпита щастие и притисна Себастиен към гърдите си.
— Да, да, имаш право, детето ми — каза тя, — много мила! Има може би само една по-мила и по-нежна дума и това е тази, която произнасям, когато те притискам до сърцето ми: синко, синко!
После замълчаха за миг и само нежните майчини целувки по челото на детето се чуваха.
— Но — каза изведнъж Андре — не може всичко да е такава загадка за мен и около мен. Ти ми обясни как си се озовал там, но не ми обясни как ме позна, как изтича след мен, как ме нарече мамо?
— Как мога да кажа? — отговори Себастиен, като погледна Андре с неизразима обич. — Аз самият не знам. Вие говорите за загадки. Всичко за мен, както и за вас, е загадка.
— Но някой все пак ти е казал, когато минавах: „Това е твоята майка!“
— Да, сърцето ми.
— Сърцето ти?
— Чуйте, мамо. Ще ви кажа нещо, което граничи с чудо.
Андре се приближи още повече към детето, като отново благодари на Бог, че й го връща, и то по такъв начин.
— Аз ви познавам отпреди десет години, мамо.
Андре изтръпна.
— Не ме разбрахте…
Андре поклати глава.
— Сега ще ви обясня. Понякога имам странни сънища, които баща ми нарича халюцинации.
При спомена за Жилбер, който като стоманено острие премина от устните на детето до сърцето й, Андре трепна.
— Виждал съм ви вече двадесет пъти, мамо.
— Как така?
— В сънищата, за които ви говорих преди малко.
Андре си помисли за тези ужасни сънища, които бяха смущавали живота й, и на един от които детето дължеше раждането си.
— Представете си, мамо — продължи Себастиен, — като малко дете, когато си играех с децата от селото и когато оставах в селото, впечатленията ми бяха като тези на другите деца. Не виждах нищо друго освен реалните и истинските неща. Но щом като веднъж напуснех селото, след като прекосях последните градини и прекрачех границата на гората, усещах как покрай мен прошумолява рокля. Протягах ръце, за да я уловя, но улавях само въздуха. Тогава призракът се отдалечаваше. В началото беше невидим, но постепенно можеше да се забележи. В първия миг това беше прозрачна пара като облак, който прилича на този, с който Вергилий обгръща майката на Еней, когато тя се явява на сина си на брега на Картаген53. Скоро тази пара ставаше по-плътна и придобиваше силуета на човек. Този човешки силует беше на жена, която по-скоро се носеше над земята, отколкото вървеше по нея. Тогава някаква непозната, странна и неустоима сила ме повличаше след нея. Тя потъваше в най-тъмните кътчета на гората и аз я следвах с протегнати ръце, мълчалив като нея. Защото въпреки че се опитвах да я повикам, никога не успявах да отроня и думичка и аз я следвах така, без тя да се спира, без аз да мога да я настигна, докато чудото, което ми бе известило появата й, не ми покажеше, че тя е изчезнала. Призракът се скриваше малко по малко. Но тя изглежда страдаше колкото мен от волята на небето да ни раздели един от друг, защото като се отдалечаваше, тя ме гледаше, а аз, смазан от умора, сякаш подкрепян само от присъствието й, падах на мястото, от което е изчезнала.