Андре застина, онемяла, с вперен във вратата поглед, бледа и студена.
— За кого да съобщя на госпожа графинята? — попита стария портиер.
— Съобщете за граф Дьо Шарни и попитайте графинята дали ще благоволи да ме приеме.
— О! — извика Андре. — В тази стая! Дете в тази стая! Той не бива да те вижда! Не бива да знае, че съществуваш!
И тя изплашено избута детето в съседната стая.
После, затваряйки вратата, му каза:
— Остани тук! А когато той тръгне, ще ти кажа, ще ти разкажа… Не! Не! Нищо подобно! Ще те целуна и ти наистина ще разбереш, че съм твоя майка!
В отговор Себастиен само изохка.
В този момент вратата на вестибюла се отвори и с шапка в ръка старият портиер изпълни задължението си.
Зад него в тъмнината острото око на Андре видя човешки силует.
— Поканете граф Дьо Шарни — каза тя с възможно най-твърдия глас, с който можеше.
Старият портиер се отмести назад и граф Дьо Шарни с шапка в ръка се появи на прага.
10.
Съпруг и съпруга
Граф Дьо Шарни беше целият облечен в черно в знак на траур заради убития си два дни по-рано брат.
Този траур, подобен на траура на Хамлет, не беше отразен само в дрехите, но и в дъното на сърцето. Лицето му издаваше сълзите, които беше пролял, и болката, която беше понесъл54.
Графинята го проучи с бърз поглед. Никога красивите лица не са толкова красиви, колкото след като са плакали. Никога Шарни не е бил толкова хубав.
Тя притвори за миг очи, наклони глава назад, сякаш за да си поеме въздух и постави ръка на сърцето си, което биеше до пръсване. Когато отвори очи, само миг след като ги беше затворила, видя, че Дьо Шарни не беше помръднал.
И движението, и погледът на Андре сякаш едновременно и така очевидно го попитаха защо не е влязъл, че той отговори:
— Изчаквах, госпожо.
Той направи крачка напред.
— Да отпратя ли каретата на господина? — попита портиерът, подтикнат от прислужника на графа.
Графът стрелна с неопределен поглед Андре и тя затвори очи за втори път и остана неподвижна, като дишаше на пресекулки, сякаш не беше чула въпроса и не беше видяла погледа.
Но и въпросът, и погледът бяха попаднали право в сърцето й.
Шарни потърси в тази жива статуя знак, който да му покаже какво трябва да отговори. И после, тъй като потреперването на Андре можеше да означава както страх, че няма да си отиде, така и радост, че ще остане, той отговори:
— Кажете на кочияша да почака.
Вратата се затвори и може би за първи път след брака им графът и графинята останаха сами.
Графът пръв наруши мълчанието.
— Извинете, госпожо, освен че посещението ми е неочаквано, може би е и недискретно? Още съм прав, каретата е пред вратата и мога да тръгна така, както и дойдох.
— Не, господине — отвърна живо Андре, — напротив. Знаех, че сте жив и здрав, но много се радвам, че ви виждам след случилите се събития.
— Значи сте имали добрината да се осведомите за мен, госпожо? — попита графът.
— Разбира се… Вчера и тази сутрин и ми отговориха, че сте били във Версай. А тази вечер ми казаха, че сте при кралицата.
Случайно ли бяха произнесени последните думи, или криеха някакъв упрек?
Очевидно беше, че графът се затрудни за момент, не знаейки какво да каже.
Но веднага се съвзе и остави на самия разговор да повдигне воала, паднал върху съзнанието му.
— Госпожо — отговори той, — един тъжен и благочестив дълг ме задържаше във Версай вчера и днес. Дълг, който считам за свят.
На свой ред Андре се опита да улови смисъла на тези думи. А после, като си помисли, че дължи отговор поне на първите му думи, каза:
— Да, господине. Уви! Узнах за ужасната загуба, която…
Тя се поколеба за миг:
— Която претърпяхте.
Андре едва не изрече „която претърпяхме“. Но не посмя и продължи:
— Вие имахте нещастието да изгубите вашия брат барон Жорж дьо Шарни.
— Да, госпожо, това, както вие казвате, е ужасна загуба за мен, загуба, която вие за щастие не можете да оцените, защото познавахте много малко горкия Жорж.
Имаше лек и меланхоличен упрек в тези думи: за щастие.
Андре разбра това, но по никакъв начин не го показа.
— Впрочем едно нещо би ме утешило в тази загуба, ако изобщо нещо може да ме утеши — поде Шарни. — И то е, че горкият Жорж е умрял, така както ще умре Изидор, както ще умра аз вероятно, а именно — изпълнявайки дълга си.
Тези думи: „Както ще умра аз вероятно“, засегнаха дълбоко Андре.
— Мислите ли, господине — попита тя, — че нещата са толкова отчайващи, че за да се умилостиви небесният гняв, има нужда от други кръвопролития?
54
„Хамлет“, акт I, сцена II: „Това не е този цвят, с който този плат е боядисан“ — бел.фр.изд.