Нека ни бъде позволено да кажем няколко думи за лицата, които въведохме на сцената.
Жером Петион, наричан Дьо Вилньов, беше мъж на почти трийсет и две години, с решителни черти, чиято единствена заслуга се състоеше в пламенността, чистотата и добросъвестността на политическите му принципи. Той беше роден в Шартър, бе получил адвокатско звание и беше изпратен в Париж като член на Националното събрание през 1789 година. Трябваше да стане кмет на Париж, да се радва на популярност, предназначена да заличи тази на Байи и Лафайет, и да умре в ландите280 край Бордо, изяден от вълци. Неговите приятели го наричаха добродетелния Петион. Той и Камий Демулен бяха републиканци тогава, когато още никой друг във Франция не беше.
Пиер-Жозеф-Мари Барнав беше роден в Гренобъл. Беше едва трийсетгодишен. Изпратен в Националното събрание, той си беше завоювал голяма слава и популярност, борейки се с Мирабо в момента, когато залязваха славата и популярността на депутата от Екс. Всички онези, които бяха врагове на великия оратор — а Мирабо се радваше на тази привилегия на гениалните хора, да има за врагове всички, които са посредствени, — та всичките врагове на Мирабо станаха приятели на Барнав и го поддържаха, издигаха и възвеличаваха в тези бурни борби, с които бе съпроводен краят на живота на големия трибун. Той беше — говорим за Барнав — млад мъж, едва на трийсет години, както вече казахме, но изглеждаше най-много двайсет и пет годишен, с хубави сини очи, голяма уста, чип нос и кисел глас. Впрочем ходеше облечен елегантно. Заядлив и дуелист, той приличаше на млад офицер от буржоазията. Обликът му беше сух, студен и зъл. Не си струва да говорим за външния му облик. Той принадлежеше към партията на конституционните монархисти.
В момента, когато заемаше мястото на предната седалка и сядаше срещу кралицата, Луи XVI каза:
— Господа, ще започна, заявявайки, че никога не съм имал намерението да напускам Франция.
Барнав, приседнал наполовина, се спря и изгледа краля.
— Вярно ли казвате, сир? — попита той. — В такъв случай ето една дума, която ще спаси Франция.
И седна.
Тогава стана нещо странно между този човек, произлязъл от буржоазията на един малък провинциален град, и тази жена, слязла от един от най-великите тронове на света. И двамата се опитваха да четат в сърцата си, не като двама врагове, които търсеха държавните тайни, а като мъж и жена, които търсеха тайните на любовта.
Откъде идваше в сърцето на Барнав това чувство, което изненада след няколко минути проучване пронизващия поглед на Мария-Антоанета?
Ще разкажем за това и ще извадим на бял свят една от онези бележки на сърцето, които създават тайните легенди на историята и които в дните на големи решения на съдбата натежават повече върху везните, отколкото дебелата книга на официалните събития.
Барнав имаше претенцията да е наследник и приемник на Мирабо във всяко отношение. По негово мнение вече беше наследил и приел великия оратор на трибуната. Но оставаше още един въпрос.
В очите на всички — ние знаем как беше точно — Мирабо минаваше за удостоен с доверието на краля и благоволението на кралицата. Онзи един-единствен разговор, който майсторът на преговорите бе успял да си издейства в двореца Сен Клу, беше превърнат в множество тайни аудиенции, в които високомерието на Мирабо било стигнало до дързост, а снизходителността на кралицата — до слабост. По онова време беше модно не само да се клевети Мария-Антоанета, но и да се вярва на тези клевети.
Обаче онова, което амбицираше Барнав, беше да наследи изцяло Мирабо. Оттам идваше и неговото усърдие да бъде назначен за един от тримата комисари, които бяха изпратени при краля. Той беше назначен с увереността на човек, който знае, че ако не притежава талант да накара да бъде обичан, то поне ще има властта да накара да бъде мразен. Ето това почувства или почти отгатна с бързия си женски поглед кралицата. Освен това тя отгатна и настоящото занимание на Барнав.
В продължение на четвърт час, в който Барнав седеше срещу нея, младият депутат се обръщаше, за да изучава с най-голямо внимание тримата мъже, които седяха на капрата на колата и от капрата на колата погледът му слизаше всеки път все по-твърд и враждебен към кралицата.
Наистина Барнав знаеше, че един от тези трима души, но кой — това той не знаеше — е граф Дьо Шарни. А слуховете в обществото сочеха граф Дьо Шарни за любовник на кралицата.
Барнав беше ревнив. Нека обяснява, който може, това чувство в сърцето на младия мъж, но това беше така. Ето какво разгада кралицата.
И в момента, в който го разгада, тя стана по-силната, защото вече знаеше слабото място в бронята на противника. Вече само трябваше да удари и тя удари точно.