След обяда потеглиха отново на път. Горещината беше смазваща. Кралят, който беше забелязал много пъти, че госпожа Елизабет, твърде уморена, клюма въпреки волята си глава на гърдите си, накара принцесата да заеме до Мо, където щяха да преспят, мястото му в дъното на колата. По изрична заповед на краля госпожа Елизабет се съгласи.
Петион присъстваше на цялото това пререкание, без да предложи мястото си.
Барнав, пурпурен от срам, криеше лице в ръцете си. Но през отворите между пръстите си той можеше да усети меланхоличната усмивка на кралицата.
След още един час пътуване умората на госпожа Елизабет стана толкова голяма, че тя съвсем заспа и съзнанието за това какво прави бе дотолкова угаснало у нея, че красивата й главица на ангел, поклащайки се няколко пъти наляво и надясно на раменете й, най-накрая се отпусна върху рамото на Петион.
Това накара депутата от Шартър в неиздаденото описание на пътуването му да каже, че госпожа Елизабет, това свято създание, което познавате, се влюбила в него и поставяйки за момент глава на рамото му, „отстъпила пред природата“282.
Към четири часа следобед пристигнаха в Мо и спряха пред епископския дворец, който е бил обитаван от Босюе283 и в който преди осемдесет и седем години беше починал авторът на „Трактат върху всеобщата история“.
Дворецът беше обитаван от един епископ, положил клетва пред конституцията. Това ще се види по-късно по начина, по който той прие кралското семейство.
Но в момента кралицата беше поразена само от мрачния вид на постройката, в която щеше да влезе. Никой дворец, било на принц или на духовник, не се издигаше по-достойно в меланхолията си, за да посрещне височайшата злочестница, която идваше да поиска убежище за една нощ. Не беше като във Версай, където величието е във великолепието. Тук величието беше просто — широк наклон, застлан с тухли, водеше към апартаментите, а апартаментите гледаха към една градина, на която градските стени служеха за подпора. Над тази градина се издигаше камбанарията на църквата, цялата обрасла в бръшлян. Една алея, лъкатушеща между самодивските чимшири, водеше до кабинета, откъдето красноречивият епископ на Мо от време на време надаваше викове, които предвещаваха падането на монархиите.
Кралицата разходи погледа си по тази печална постройка и, решавайки, че отговаря на настроението й, се огледа наоколо, търсейки ръка, на която да се облегне, за да посети двореца. Единствено Барнав беше там. Кралицата се усмихна.
— Дайте ми ръката си, господине — каза тя, — и имайте добрината да бъдете мой водач в този стар дворец. Не бих се осмелила да вляза сама, бих се страхувала да чуя как отеква този могъщ глас, който някога разтърси християнския свят с вика: „Госпожата умира! Госпожата е мъртва!“
Барнав бързо се приближи и предложи ръката си на кралицата с готовност, примесена с почтителност. Но кралицата се огледа наоколо. Продължителното отсъствие на Шарни я безпокоеше. Барнав, който забелязваше всичко, видя този поглед.
— Желае ли нещо кралицата? — попита той.
— Да. Бих искала да знам къде е кралят — отвърна Мария-Антоанета.
— Оказа чест на господин Петион да го приеме и сега разговаря с него — каза Барнав.
Кралицата изглеждаше удовлетворена. После, сякаш имаше нужда да избяга от самата себе си, от собствените си мисли, каза:
— Елате.
И увлече със себе си Барнав през апартаментите на епископския дворец.
Би могло да се каже, че бяга, следвайки полюшващата се сянка, нарисувана от собствения й разум, без да поглежда нито напред, нито назад. Най-накрая, останала почти без дъх, тя спря в спалнята на големия проповедник. Случайността пожела да се намери срещу един портрет на жена. Тя машинално вдигна очи и като прочете на табелката думите: „Госпожа Хенриета“, потрепери. Барнав усети това потреперване, без да го разбира.
— Зле ли ви е, Ваше Величество? — попита той.
— Не — каза кралицата. — Но този портрет… Госпожа Хенриета!…
Барнав отгатна какво ставаше в сърцето на бедната жена.
— Да — каза той, — госпожа Хенриета, но госпожа Хенриета Английска. Не вдовицата на нещастния Чарлз I, а съпругата на безгрижния Филип Д’Орлеан. Не онази, която мислеше, че ще умре от студ в Лувъра, а онази, която умря, затворена в Сен Клу, и която, умирайки, изпрати халката си на Босюе…
282
Преписваме от описанието на един от телохранителите, които са подготвяли бягството във Варен и са придружавали краля в това бягство, собствените думи на Мария-Антоанета — бел.авт.; Става въпрос за Дьо Валори „Историческо уточнение на пътуването, предприето от Н.В. Луи XVI на 27 юни 1791 г., за ареста на кралското семейство във Варен и неговото завръщане“ — бел.фр.изд.
283
Римокатолически проповедник епископ Жак Босюе, по случай смъртта на Хенриета Английска той изрича прочутите провиквания „Madame se meurt, Madame est morte!“ — бел.ред.