„На по-следващия ден, в понеделник, изведоха на въздух дофина по дължината на терасата на Тюйлери, гледаща към реката. Когато забелязаха една доста многобройна група граждани, един наемен гренадир взе детето на ръце и го постави да седне на перваза на терасата. Кралското детенце, вярно на сутрешния си урок, изпращаше въздушни целувки на народа. Това беше начинът му да благодари за своите мама и татко. Няколко зрители имаха подлостта да извикат: «Да живее дофинът!» Граждани, внимавайте по отношение на подмазването на един раболепстващ двор, когато той не е по-силният.“
След тези редове, веднага идваха следните:
„На 27 януари 1649 година парламентът на Англия осъди Чарлз I на отсичане на главата, защото се опитвал да разшири кралските пълномощия и да поддържа тези, които си присвои баща му, Джейкъб I. На трийсети същия месец той изкупи своите злодеяния, по обичай станали почти законни и утвърдени от голямото им множество. Но народът накара да се чуе гласът му, парламентът обяви кралят за «беглец, предател» и «обществен враг» и Чарлз Стюарт беше обезглавен пред залата за пиршества на двореца Уайтхол.“
Браво, гражданино Прюдом! Поне не закъсняхте и на 21 януари 1793 година, когато на свой ред Луи XVI ще бъде обезглавен, вие ще имате правото да претендирате за инициативата да предложите примера на 27 юни 1791 година.
Вярно е, че господин Прюдом — да не се смесва с нашия духовен приятел Моние, който е глупак, но е почтен човек, — вярно е, че господин Прюдом ще стане по-късно роялист и реакционер и ще публикува „История на престъпленията, допуснати по време на Революцията“.
Хубаво нещо е съвестта!
„Желязната уста“ е по-откровен — без никакво лицемерие, без никакви двусмислени приказки, без никакъв лукав смисъл. Това беше Бонвил, Лоялният, дръзкият, младият Бонвил, един възхитителен безумец, който се луташе в дребните неща, но никога не се лъжеше за големите, той я редактираше. Тя беше отворена, „Желязната уста“, на улица „Ансиен-Комеди“, близо до Одеон, на две крачки от клуба на корделиерите.
„Заличиха обета — каза той, — опозорената от краля дума… Колкото повече крале, толкова повече човекоядци! Често сменят името, дори и тук, и винаги запазват същността. Никакъв регент, никакъв диктатор, никакъв протектор, никакъв Д’Орлеан, никакъв Лафайет. Не обичам този син на Филип Д’Орлеан, който избира точно този ден, за да застъпи на стража в Тюйлери, нито пък баща му, когото никога не виждаме в Събранието и когото постоянно виждаме на терасата при портата Фьойан. Нима една нация има нужда винаги да бъде под настойничество? Нека департаментите ни се обединят и заявят, че не желаят нито тирани, нито монарси, нито протектор, нито регент, нито една от тези сенки на краля, сенки, толкова пагубни за обществените дела, колкото сянката на онова проклето дърво, анчарът, която е смъртоносна.
Но не е достатъчно да се каже: «Република!» Венеция също беше република. Необходима е една национална общност, едно национално правителство. Съберете народа пред лицето на слънцето. Провъзгласете, че законът е единствен суверен и се закълнете, че ще царува единствено той… Няма приятел на свободата по земята, който да не повтори тази клетва.“
Камий Демулен пък се бе покачил на един стол насред Пале Роаял, обичайния театър за неговите ораторски подвизи, и беше казал:
„Господа, ще бъде нещастие този вероломен мъж да ни бъде доведен обратно. Какво ще го правим? Той ще дойде като Терсит289 да пролива мазни сълзи, за които говори Омир. Ако ни го доведат обратно, правя предложение да бъде изложен три дни на обществена подигравка, с червена кърпичка на главата, и след това да бъде отведен по етапен ред до границата.“
Да си признаем, от всичките предложения това на „ужасното дете“, както наричаха Камий Демулен, не беше най-налудничавото.
Ето още една реч, която ще обрисува добре общите чувства. Произнесе я Дюмон, женевец, получаващ пенсия от Англия, който по тази причина не може да бъде заподозрян в пристрастие към Франция.
„Народът изглежда вдъхновен от някаква върховна мъдрост. Ето че една голяма пречка си замина“, казваше той весело. Или още, „ако кралят ни е напуснал, нацията остава. Би могло да има нация без крал, но не и крал без нация.“
Както се вижда, след всичко това думата „република“ не беше произнесена от никого другиго, освен от Бонвил — нито Брисо, нито Дантон, нито Робеспиер, нито дори Петион се осмеляваха да произнесат тази дума. Тя стряскаше корделиерите и възмущаваше якобинците.
На 13 юли Робеспиер се провикна от трибуната: „Не съм нито републиканец, нито монархист.“
289
Терсит — ахейски воин, отличаващ се с външния си вид, хумористичния си характер, за което е бил осмиван — бел.ред.