Един от онези, които се уплашиха най-много, беше Робеспиер. Заседанието беше отложено от три и половина за пет часа и той изтича при Петион. Слабият търсеше силния. Според него Лафайет беше съучастник на двора. Не ставало въпрос за нищо по-малко от това, да се направи една Вартоломеева нощ290 на депутатите.
— Ще бъда един от първите убити! — викаше плачливо той. — Не ми остават повече от двайсет и четири часа!
Петион пък със спокойния си характер и сангвиничния си темперамент, напротив, виждаше нещата по друг начин.
— Хубаво! — каза той. — Сега познават краля и ще действат както трябва.
Пристигна Брисо. Това беше един от най-напредничавите хора на времето. Той пишеше в „Патриот“.
— Основават нов вестник, на който аз ще бъда един от редакторите — каза той.
— Кой? — попита Петион.
— „Републиканец“.
Робеспиер изкриви лице в подобие на усмивка.
— „Републиканец“? — каза той. — Много би ми се искало да ми обясните какво е това република.
Те бяха там, когато у Петион, техния приятел, пристигнаха двамата Ролан, съпругът сериозен и решителен, както винаги, съпругата спокойна, по-скоро усмихната, отколкото стресната, със своите красиви ясни и говорещи очи. Те идваха от дома си на улица „Генего“ и бяха видели афиша на корделиерите. Също като тях и те мислеха, че най-малко от всичко на света на една нация й е необходим крал.
Смелостта на съпрузите повдигна духа на Робеспиер. Той се върна на заседанието като наблюдател, готов да се възползва изцяло от ъгъла, в който се беше разположил, както лисицата дебне на входа на дупката си. Към девет часа вечерта той видя, че Събранието проявява повече сантименталност, че проповядват братство и за да превърнат теорията в практика, ще отидат всички при якобинците, с които се държаха много лошо и които бяха нарекли банда убийци. Тогава Робеспиер се плъзна от пейката си, пропълзя към вратата, ловко се измъкна, без да бъде забелязан, и изтича при якобинците. Там се качи на трибуната и разобличи краля, разобличи министрите, разобличи Байи, разобличи Лафайет, разобличи цялото Събрание, повтори баснята си от сутринта, обрисувайки една въображаема Вартоломеева нощ и свърши, като принесе съществуванието си на олтара на родината.
Когато Робеспиер говореше за себе си, той постигаше известно красноречие. При мисълта, че него, добродетелния, сериозния Робеспиер, го заплашва толкова голяма опасност, се разридаха. „Ако ти умреш, ние всички ще умрем заедно с теб!“, извика един глас. „Да, да, всички, всички!“, заповтаряха хорово присъстващите и едни протягаха ръка, за да се закълнат, други вадеха шпагите си, трети падаха на колене с вдигнати към небето ръце. По онова време често се вдигаха ръце към небето, това беше жестът на епохата. Вижте по-скоро картината „Клетвата в залата за игра на топка“ на Давид.
Госпожа Ролан беше там и не разбираше много добре каква опасност би могла да заплашва Робеспиер. Но в края на краищата тя беше жена, следователно беше податлива на чувства. Вълнението беше голямо, тя беше смутена и сама го признаваше.
В този момент влезе Дантон. На него и на зараждащата му се популярност се падаха да атакува разклатената популярност на Лафайет. За какво беше тази омраза на всички срещу Лафайет? Може би защото той беше почтен човек и винаги партиите го правеха да изглежда глупак, призовавайки към великодушието му.
Така че в момента, когато съобщаваха на Събранието за тях, Ламет и Лафайет, тези двама смъртни врагове, които бяха решили да дадат пример на братство, влизайки там под ръка, от всички страни се понесе вик:
— Дантон на трибуната! На трибуната, Дантон!
Робеспиер не искаше нищо друго, освен да отстъпи мястото. Робеспиер, както вече казахме, беше лисица, а не дог. Той преследваше отсъстващия неприятел, скачаше отгоре му изотзад, покатерваше се на раменете му, прогризваше черепа му чак до мозъка, но рядко атакуваше в лице. Така че трибуната беше празна и очакваше Дантон. Само че на Дантон му беше трудно да се качи.
Ако той беше единственият човек, който трябваше да нападне Лафайет, Лафайет може би беше единственият човек, когото Дантон не можеше да нападне. Защо ли?
А! Ще ви кажем. У Дантон имаше много нещо от Мирабо, както у Мирабо имаше много от Дантон. Същият темперамент, същата нужда от удоволствия, същата необходимост от пари и, следователно, същата лекота да бъде корумпиран.
Уверяваха, че като Мирабо, и Дантон получавал пари от двора. Къде? По какъв път? Колко? Никой не знаеше. Но бяха сигурни, че ги получава. Поне така казваха.
Ето кое от всичко това беше истина:
290
Масово клане на хугеноти от католици в Париж през нощта на 24 август 1572 (празника на свети Вартоломей), организирано от Катерина Медичи и херцозите Гиз — най-кървавият епизод от Хугенотските войни — бел.ред.