О! Ако би могла да ги мрази, тя щеше да бъде твърде щастлива!
Но онова, което мразеше от дъното на душата си, беше народът, сложил ръка на нея като на обикновена бегълка, който я преизпълваше с отвращение, продължаваше да я оскърбява, да я кара да се срамува. Да, тя много мразеше този народ, който я беше нарекъл „Госпожа Дефицит“ и „Госпожа Вето“, който я беше нарекъл „Австрийката“ и който щеше да я нарече „вдовицата Капе“.
И ако можеше да си отмъсти, ох, как би си отмъстила!
Обаче това, което щеше да й донесе Барнав на 15 юли 1791 година в девет часа вечерта, докато госпожа Ролан преписваше, седнала срещу мъжа си в онзи малък салон на третия етаж на хотел „Британик“, този протест, чието съдържание ние все още не знаем, бяха може би безсилието и отчаянието, но може би също така и онзи Божи дар, който наричат отмъщение.
Действително положението беше напечено. Несъмнено благодарение на Лафайет и на Националното събрание първият удар беше париран след намесата на конституционния щит. Кралят бил отвлечен, кралят не бил бягал.
Но вие си спомняте афиша на корделиерите, спомняте си предложението на Марат, спомняте си памфлета на гражданина Прюдом, спомняте си остроумната забележка на Бонвил, предложението на Камий Демулен и очевидната истина на женевеца Дюмон, както си спомняте и че щеше да бъде основан нов вестник, в който щеше да работи Брисо, и че този вестник щеше да се нарича „Републиканец“.
Искате ли да се запознаете с проспекта на този вестник? Той е кратък, но ясен. Негов редактор беше американецът Томас Пейн291. После беше преведен от един млад офицер, който бе участвал във Войната за независимост и се беше подписал като Дюшатле.
Какво странно нещо е съдбата, която от четирите краища на света призовава нови неприятели на трона, който рухва! Томас Пейн! Какво щеше да прави тук Томас Пейн? Този човек, който беше живял във всички страни, англичанин, американец, французин, който беше упражнявал какви ли не занаяти, който е бил фабрикант, учител, митничар, моряк, журналист! Това, което щеше да направи, бе да присъедини дъха си към бурния вятър, който духаше безмилостно над угасващия светилник.
Ето проспекта на „Републиканец“ от 1791 г. — на този вестник, който вече излизаше или щеше да излезе, когато Робеспиер питаше що е това република:
„Ние ще докажем, че отсъствието на краля е по-добро от неговото присъствие. Той дезертира, следователно абдикира. Нацията никога няма да възвърне доверието си към клетвопрестъпника и беглеца. Дали бягството му е негово дело или на други? Няма значение! Мошеник или идиот, той все едно е недостоен. Ние сме свободни от него и той е един от нас. Това е една най-обикновена личност, господин Луи дьо Бурбон. Безопасността му е осигурена, Франция няма да се обезчести. Какво значи това, една длъжност да бъде оставена на случайността на раждането, която може да бъде изпълнявана от някой идиот? Не е ли едно нищо или нещо, сведено до нула?“
Разбирате какво въздействие имаше един подобен афиш, разлепен по стените на Париж. Конституционалистът Малуе се ужаси от него. Подплашен, той влезе тичешком в Националното събрание и като разобличи проспекта, поиска авторите му да бъдат арестувани.
— Става — каза Петион. — Но нека прочетем проспекта.
Петион, един от редките по онова време републиканци във Франция, разбира се, познаваше проспекта. Малуе, който го беше разобличил, отстъпи пред мисълта да бъде прочетен. Ами ако трибуните започнеха да го аплодират! И той беше сигурен, че ще го аплодират. Двама членове на Събранието, Шабру и Шапелие, поправиха недоглеждането на колегата си.
— Има свобода на печата — казваха те — и всеки, мъдрец или безумец, има правото да изложи своето мнение. Нека отминем с презрение съчинението на един безумец и да преминем към дневния ред.
И Събранието премина към дневния ред.
Така да бъде — няма да говорим повече за това.
Но това беше хидрата, заплашваща монархията. Отсечи й едната глава — докато тя пониква, друга някоя хапе.
Не бяха забравили Господина, нито заговора на Фаврас — кралят да бъде отстранен и Господина да бъде назначен за регент. Днес вече не ставаше въпрос за Господина. Той побягна по едно и също време с краля, но с повече щастие от краля успя да достигне границата.
Но господин херцог Д’Орлеан беше останал.
Той беше останал заедно със своя зъл гений, с човека, който го тласкаше напред — Лакло, автора на „Опасни връзки“. Съществуваше един декрет за регентството, един декрет, който плесенясваше по папките. Защо ли пък да не се възползват от този декрет?
291
Томас Пейн — американски политически деец, писател, просветител демократ, англичанин по произход. По време на Войната за независимост на Северна Америка 1775 — 83 г. публикува серия памфлети под общо заглавие „Кризата“. Трактати — „Правата на човека“, „Векът на разума“ и др. Участва и във Великата френска революция — бел.ред.