— Най-накрая — провикна се ораторът, — понеже ми искат — никой не искаше нищо от него — да превърна обяснението си в проект за декрет, ето моето предложение:
Първо — прекратяването на пълномощията ще продължи, докато кралят приеме конституцията.
Второ — ако не я приеме, Събранието ще го обяви за свален.
— О, бъдете спокоен! — провикна се от мястото си Грегоар. — Не само ще я приеме, но и отгоре на това ще се закълне във всичко, което пожелаете!
И имаше право, макар че би трябвало да каже: „Ще се закълне и ще приеме всичко, което пожелаете.“ Кралете се кълнат още по-лесно в онова, което не приемат.
Събранието може би щеше да се хване в движение за проектодекрета на Демьоние. Но Робеспиер подхвърли от мястото си:
— Внимавайте! Приеме ли се предварително такъв декрет, кралят няма да бъде съден!
Хванати на местопрестъплението, не се осмелиха да гласуват. Шумът, който се чу при вратите, извади Събранието от затрудненото положение. Това беше една депутация от братското общество на минимите, носеща възванието, вдъхновено от Дантон, съставено от Талиен и подписано НАРОДЪТ.
Събранието си го изкара на вносителите на петицията. Тя отказа да изслуша обръщението им. Тогава стана Барнав.
— Нека не бъде прочетено днес — каза той, — но го изслушайте утре и не се оставяйте да бъдете повлияни от престорени убеждения… Законът само трябва да даде своя знак и ще видите как с вашите убеждения се подиграват всички добри граждани!
Читателю, запомни добре тези няколко слова, препрочети тези седем думи, размисли над тази фраза: „Законът само трябва да даде своя знак!“ Фразата беше произнесена на четиринайсети. Клането от седемнайсети е в тази фраза.
Така че не само не се задоволиха да свият от народа всемогъществото, на което той мислеше, че е станал господар чрез бягството на краля или, да го кажем по-точно, чрез бягството на неговия пълномощник. Връщаха публично това всемогъщество на Луи XVI и ако народът протестираше, ако народът пишеше петиции, това бяха само престорени убеждения, срещу които Събранието, този друг пълномощник на народа, би имало повод да постави своя знак!
Какво значеха думите: Поставяне на знака на закона?
Да се обяви военно положение и да бъде издигнато червеното знаме.
Действително на другия ден, на петнайсети, който беше решаващ, Събранието представляваше страшно зрелище. Никой не го заплашваше, но то по своя воля имаше вид на заплашвано. И повика на помощ Лафайет. И Лафайет, който винаги минаваше покрай истинския народ, без да го вижда, изпрати на Събранието пет хиляди души национални гвардейци, към които, за да подбуди народа, има грижата да смеси хиляда пики от предградието Сен Антоан.
Пушките бяха аристокрацията на националната гвардия. Пиките бяха пролетариата й. Убедено като Барнав, че трябва само да развее знака на закона, за да присъедини към себе си не народа, а Лафайет, командващия Националната гвардия, и Байи, кмета на Париж, Събранието беше решено да го завърши.
Обаче, родено едва преди две години, Събранието вече беше безскрупулно като някое събрание от 1829 или 1846 година. То знаеше, че не става въпрос за друго, а да бъдат изтощени членове и слушатели във второстепенни дискусии, а главният въпрос да бъде оставен за края на заседанието, за да бъде решен с лекота. То изгуби половината от времето, за да изслуша четенето на един военен доклад за работата на министерството. После остави благосклонно да държат речи трима или четирима членове, които имаха навика да говорят сред частните разговори на останалите. Най-накрая, достигнало до края на дискусията, млъкна, за да изслуша две речи — едната на Сал, другата на Барнав.
Две речи на адвокати, които убеждаваха Събранието, че щом е поискало от Лафайет да го затвори, може да гласува съвсем спокойно. Наистина, през този ден Събранието нямаше от какво да се страхува, то беше набутало трибуните — нека ни бъде простен този жаргонен израз, използваме го като по-изразителен. Градините на Тюйлери бяха затворени. Полицията беше на заповедите на председателя. Лафайет седеше сред камарата, за да поиска приключване. Байи чакаше на площада начело на общинския съвет, готов да отправи своите призиви. Въоръжената власт навсякъде предлагаше на народа схватка.
Обаче народът, който не беше готов за борба, се измъкна покрай байонетите и пиките и отиде на своя Авентински хълм293, сиреч на Марсово поле.