Освен това и други не спяха, движени от недотам почтени и най-вече съвсем не човеколюбиви чувства. Това бяха онези хора на омразата, които се срещат при всяко голямо обществено сътресение, които обичат безредиците, сблъсъците, вида на кръвта, както лешоядите и тигрите обичат армиите, които се бият, и им осигуряват трупове.
Марат беше в сутерена си, където го държеше заточен фикс идеята му. Марат вярваше, че непрекъснато е преследван и заплашван или се преструваше, че вярва. Той живееше в сянка като хищниците и нощните птици. От тази сянка, като от преддверието на Трофоний298 или на Делфи299, излизаха всяка сутрин зловещи пророчества по листата на вестника, който наричаха „Приятелят на народа“. От няколко дни от вестника на Марат капеше кръв. От завръщането на краля той предлагаше като единствен начин за запазването на правата и интересите на народа един-единствен диктатор и всеобщо клане. По думите на Марат преди всичко трябваше да бъде изклано Събранието и да бъдат избесени властите. После, в нещо като вариант, тъй като клането и бесенето не му бяха достатъчни, той предлагаше да бъдат рязани с трион ръце, да се режат палци, да бъдат погребвани живи, да се набиват на кол! Беше време лекарят на Марат да дойде при него според обичая си и да му каже: „Вие пишете в червено, Марат. Трябва да ви пусна кръв!“
Вериер, този отвратителен гърбушко, това страховито джудже с дълги ръце и крака, което бяхме видели да се появява в началото на тази книга, за да създаде събитията от пети и шести октомври и който след пети и шести октомври се върна обратно в мрака, вечерта на шестнайсети се появи отново, видяха отново „привидението от Апокалипсиса“, както казва Мишле, яхнал белия кон на смъртта, покрай чиито хълбоци се люлееха дългите му крака с дебели прасци и грамадни стъпала. Той се спираше на ъгъла на всяка улица, на всяко кръстовище и като глашатай на нещастието свикваше за другия ден народа на Марсово поле.
Фурние щеше да се покаже за пръв път и щяха да го нарекат Фурние Американеца, съвсем не защото беше роден в Америка — Фурние беше овернец — а защото е бил надзирател на негри в Сен Доминик; Фурние беше съсипан и вкиснат поради един загубен процес, обезнадежден от мълчанието, с което Националното събрание бе приело двайсетте петиции, които му бе изпратил. А всичко беше много просто — шефовете на Събранието бяха плантатори като Ламет или приятели на плантаторите като Дюпор и Барнав. Така че той си беше обещал да си отмъсти при пръв удобен случай. И щеше да удържи на думата си, този човек, с недодялана мисъл и лице като на смееща се хиена. Така че вие виждате какво беше цялостното положение през нощта на шестнайсети срещу седемнайсети.
Кралят и кралицата чакаха тревожно в Тюйлери. Барнав им бе обещал триумфална победа над народа. Той не им беше казал каква ще бъде тази триумфална победа, нито по какъв начин ще бъде постигната. Малко ги интересуваше! Начините нямаха значение — ставаше въпрос за оцеляването им. Само че кралят искаше триумфална победа, защото тя щеше да укрепи положението на монархията; кралицата — защото това щеше да е началото на едно отмъщение и този народ, който я беше накарал толкова да изстрада, според нея си заслужаваше да му бъде отмъстено.
Събранието, опряно на едно от онези мними мнозинства, които успокояват събранията, чакаше с известно спокойствие. То беше взело своите мерки. Каквото и да станеше, законът беше на негова страна и в случай на провал, в случай на нужда то щеше да прибегне до тези върховни думи: обществено спасение!
Лафайет също чакаше без страх. Той си притежаваше своята Национална гвардия, която все още му беше напълно предана, един корпус от девет хиляди души, съставен от бивши военни, френски гвардейци и доброволци. Този корпус принадлежеше повече на армията, отколкото на града. Впрочем той беше платен — така че го наричаха „платена гвардия“. Ако на другия ден трябваше да се извърши нещо ужасно, този корпус щеше да го извърши.
От своя страна, Байи и общината също чакаха. След като бе отдал целия си живот на науката и го беше прекарал в кабинета си, Байи беше набутан набързо в политиката и по площадите и кръстовищата. Смъмрен предната вечер от Събранието за слабостта, която беше показал на петнайсети вечерта, той беше заспал, полагайки глава на военновременния закон, който щеше да приложи с цялата му строгост, ако се наложеше.
Якобинците чакаха, но в състояние на пълно разпадане. Робеспиер се беше скрил. Лакло, който видя, че задраскват изречението му, се цупеше. Петион, Бюзо и Брисо се държаха в готовност, предполагайки, че утрешният ден ще бъде тежък. Сантер, който в единайсет часа сутринта трябваше да отиде на Марсово поле, за да оттегли петицията, щеше да им донесе новини.
298
Трофоний — беотийски герой, отъждествяван със Зевс, който имал светилище до Лебадея, където се правели пророчества — бел.фр.изд.
299
Делфи — древногръцки полис в областта Фокида. Религиозен център, прочут със светилището (VI в. пр. Хр.) и оракула (най-известна пророчица Пития) на Аполон; съкровищници, театър, стадион. От VI в. пр. Хр. в Делфи се провеждали Питийските игри — музикални и спортни състезания — бел.ред.