Госпожа Ролан, която през този ден беше навсякъде, беше от тези последните. Тя разказваше, че един якобинец при новината, че войските обкръжават залата, дотам изгубил ума си, че скочил в трибуната за жените. Тя, госпожа Ролан, така се засрамила, че си тръгнала оттам, откъдето била дошла.
Все пак, както казахме, участници и зрители се измъкваха едни след други през полуотворената врата. На свой ред излезе и Робеспиер.
За миг той се поколеба. Наляво ли да завие или надясно? Трябваше да завие наляво, за да се прибере у дома си — той живееше, както се знае навътре в Маре, — но тогава трябваше да пресече редовете на тази платена гвардия.
Той предпочете да стигне до предградието „Сен Оноре“, за да поиска убежище от Петион, който живееше там. Зави надясно.
Робеспиер имаше голямо желание да остане незабелязан. Но по кой начин можеше да стане това — с тази дреха с маслинов цвят, толкова чисто гражданска — раираните дрехи излязоха на мода по-късно, — с тези очила, които свидетелстваха, че очите на доблестния патриот са похабени в безсънните нощи, с това двусмислено държане на нещо средно между невестулка и лисица?
Робеспиер едва бе изминал двайсетина крачки по улицата, когато двама-трима души вече си казваха едни на други:
— Робеспиер!… Виждаш ли Робеспиер?… Това е Робеспиер!
Жените се спираха и кършеха ръце — те много обичаха Робеспиер, който във всичките си речи много грижливо поставяше на видно място чувствителността на сърцето си.
— Как, това е скъпият Робеспиер?
— Да.
— Къде е?
— Там, там… Виждаш ли онзи дребен слаб и добре напудрен мъж, който се плъзга покрай стената и който се крие, но от скромност.
Робеспиер изобщо не се криеше от скромност, той се криеше от страх. Но кой би се осмелил да каже, че добродетелният, че неподкупният Робеспиер, че народният трибун се крие от страх? Един човек отиде да го огледа едва ли не под носа му, за да се убеди, че е той. Робеспиер прихлупи шапката си, защото не знаеше с каква цел го гледат. Човекът го позна и се провикна:
— Да живее Робеспиер!
Робеспиер би предпочел да си има работа с неприятел, отколкото с подобен приятел.
— Робеспиер! — изкрещя друг, още по-фанатизирано. — Робеспиер! Ако непременно ни трябва крал, защо да не е той?
О, велики Шекспир! „Цезар е мъртъв — нека неговият убиец стане Цезар303!“
Разбира се, ако някой проклинаше в момента своята популярност, това бе Робеспиер. Около него се образуваше огромен кръг — гласяха се да го понесат триумфално на рамене! Той хвърли наляво и надясно уплашен поглед над очилата си, търсейки някоя отворена врата, някоя тъмна алея, в която да се скрие, да избяга.
Точно тогава той усети, че е хванат за ръката и дръпнат бързо настрани, докато някой с приятелски тон му казваше съвсем тихо:
— Елате!
Робеспиер отстъпи пред подтика, остави се да бъде воден, видя една врата да се затваря зад него и се намери в дюкяна на един столар.
Този столар беше мъж на около четирийсет и две до четирийсет и пет години. Жена му беше до него. В стаята в дъното две хубави млади момичета, едното на петнайсет, а другото на осемнайсет години, поднасяха вечерята на семейството.
Робеспиер беше много блед и изглеждаше като че всеки миг ще припадне.
— Леонор — каза столарят, — чаша вода!
Леонор, по-голямата дъщеря на столаря, се приближи цялата тръпнеща, с чаша вода в ръка. Може би устните на строгия трибун докоснаха пръстите на госпожица Дюпле. Защото Робеспиер беше у столаря Дюпле.
Докато госпожа Ролан, която знаеше за заплашващата го опасност, която се преувеличаваше, и изтича напразно до Маре, за да му предложи убежище в дома си, да оставим Робеспиер, който беше в безопасност сред прекрасното семейство Дюпле — което той щеше да направи свое, — за да се присъединим след доктор Жилбер в Тюйлери.
Този път кралицата пак чакаше. Но понеже не чакаше Барнав, тя беше не в мецанина при госпожа Кампан, а в покоите си, и не права, с ръка на дръжката на вратата, а седнала в един фотьойл, с глава, облегната на ръката. Тя чакаше Вебер, когото беше изпратила на Марсово поле и който беше видял всичко от височините на Шайо.
За да бъдем справедливи спрямо кралицата — и за да разберем омразата, която, както казваха, хранеше към французите и за която толкова я упрекваха, — та, за да сме справедливи, нека след като разказахме какво изстрада при завръщането си от Варен, да разкажем какво изстрада след завръщането си.
Историкът би могъл да бъде пристрастен, но на нас, романистите, и пристрастието изобщо не ни е разрешено.
След като кралят и кралицата бяха арестувани, у народа имаше само една мисъл — че след като са избягали веднъж, те могат да избягат втори път и тогава да достигнат до границата.