— Господине! — каза Мария-Антоанета.
— О! Добре знаете, че казвам истината, госпожо — продължи Жилбер. — Вие добре знаете, че в деня, когато ви заплаши някоя истинска опасност, господин Дьо Шарни ще бъде на поста си и постът му ще бъде най-опасният.
Кралицата наведе глава.
— В края на краищата — каза тя нетърпеливо, — предполагам, че не сте дошли да ми говорите за господин Дьо Шарни?
— Не, госпожо. Но мислите са понякога като събитията, те се свързват с невидими нишки и излизат на бял свят изведнъж тъкмо тези, които е трябвало да останат скрити в мрака на сърцето… Не, дойдох да говоря с кралицата. Простете, ако без да искам съм говорил с жената, но ето че съм готов да поправя грешката си.
— И какво бихте искали да кажете на кралицата, господине?
— Исках да представя пред очите й положението, това във Франция и това в Европа. Исках да й кажа: Госпожо, вие разигравате щастието и нещастието на света в една вече започната игра. Вие загубихте първия манш на шести октомври. В очите на придворните си сте на път да спечелите втория. От утре ще започнете онзи, който наричат допълнителен. Ако загубите, това ще ви струва трона, свободата, а може би и живота!
— И какво си мислите, господине — каза кралицата, ставайки бързо, — че ще отстъпим пред подобен страх?
— Известно ми е, че кралят е храбър — той е правнук на Анри IV, знам, че и кралицата е героична — тя е дъщеря на Мария-Терезия. Не бих се осмелил на друг разговор с тях, освен за да ги убеждавам. За нещастие се съмнявам, че ще успея някога да прокарам в сърцата на краля и кралицата убеждението, което е в моето сърце.
— Защо тогава си давате такъв труд, господине, щом смятате, че е безполезен?
— За да изпълня един дълг, госпожо… Повярвайте ми, сладко е, когато живееш в бурни времена като нашите, да си кажеш при всяко усилие, пък било то и безплодно: „Изпълнявам едно задължение!“
Кралицата погледна Жилбер право в лицето.
— Преди всичко, господине — каза тя, — мислите ли, че би било възможно все още кралят да бъде спасен?
— Да, мисля.
— А монархията?
— Надявам се.
— Е, добре, господине — каза кралицата с въздишка, изпълнена с дълбока тъга, — вие сте по-щастлив от мен. Аз мисля, че и двете са загубени и, от своя страна, се боря само за успокоение на съвестта.
— Да, госпожо, разбирам това, защото вие искате деспотична монархия и абсолютен монарх. Като някой скъперник, който не умее, дори при вида на един бряг, готов да му даде повече, отколкото би загубил при корабокрушението, да пожертва част от богатството си и иска да запази всичките си съкровища, вие ще потънете заедно с вашите, повлечена от тежестта им!… Отдайте дължимото на бурята, хвърлете в бездната цялото минало, ако потрябва, и плувайте към бъдещето!
— Да хвърлим миналото в бездната, означава да скъсаме с всички крале в Европа.
— Да, но това означава да се свържете с френския народ.
— Френският народ е наш враг! — каза Мария-Антоанета.
— Защото сте го научили да се съмнява във вас.
— Френският народ не може да се бори срещу една европейска коалиция.
— Предположете, че начело на него стои един крал, който чистосърдечно приема конституцията, и френският народ ще завоюва Европа.
— За това е необходима армия от един милион души.
— Европа няма да бъде завоювана с един милион души, госпожо. Европа ще бъде завоювана с една идея… Забийте на Рейн и на Алпите трицветното знаме с тези думи: „Война на тираните! Свобода на народите!“, и Европа ще бъде завоювана.
— Наистина, господине, има моменти, когато се изкушавам да вярвам, че и най-мъдрите са луди!
— Ах, госпожо, госпожо! Вие не знаете какво е в този момент Франция в очите на нациите. Франция с няколкото си отделни престъпления, с няколкото местни изстъпления, които въобще не цапат бялата й дреха, не мърсят чистите й ръце, тази Франция е девата на свободата. Целият свят е влюбен в нея. От Нидерландия, от Рейн, от Италия я призовават милиони гласове! Тя трябва само да стъпи извън границите си и народите ще я очакват на колене. Франция, пристигаща с ръце, пълни със свобода, това вече не е само една нация. Това е неизменна справедливост! Това е вечен разум!… О, госпожо, госпожо! Възползвайте се от това, че тя все още изобщо не е стигнала до насилие. Защото, ако чакате твърде дълго, тези ръце, които протяга към света, тя ще обърне срещу самата себе си… Ами Белгия, ами Германия, ами Италия, те всички следят всяко нейно движение с погледи на любов и радост. Белгия й казва: „Ела!“, Германия й казва: „Чакам те!“, Италия й казва: „Спаси ме!“. Там на север една непозната ръка не написа ли на бюрото на Густав: „Никаква война с Франция!“305
305
Густав II Адолф (1594 — 1632) — крал на Швеция от 1611. Талантлив пълководец — води войни срещу Дания, Русия и Полша. По време на управлението му Швеция доминира в Балтика. Участва в Тридесетгодишната война, където са съюзници с Франция — бел.ред.