— Да влезем, да влезем, дядо Клуис! — каза Катрин.
— Влезте, госпожице — каза старият горски пазач, отваряйки вратата на стаята на госпожа Бийо.
Катрин хвърли поглед в стаята. Майка й, легнала в леглото си със завеси от зелен серж313, осветена от една от онези лампи с три фитила, каквито виждаме и днес по фермите, беше наглеждана, както бе казал дядо Клуис, от госпожа Клеман.
Тя, седнала в един голям фотьойл, дремеше в онова сънливо състояние, присъщо на болногледачките, което е нещо средно между съня и бдението. Бедната стрина Бийо не изглеждаше променена. Само цветът на лицето й беше станал блед като слонова кост.
Би могло да се каже, че спи.
— Майко! Майко! — извика Катрин, устремявайки се към леглото.
Болната отвори очи и направи движение с глава към Катрин. Светкавица на разум проблесна в погледа й. Устните й изпелтечиха неразбираеми звуци, не достигайки дори до откъслечни думи. Ръката й се повдигна, търсейки да допълни чрез осезанието почти угасналите сетива на слуха и зрението. Но това усилие пропадна, движението притихна, очите се затвориха отново, ръката натежа като бездушно тяло върху главата на Катрин, застанала на колене пред леглото, и болната се върна към своята неподвижност, от която бе излязла за кратко при галваничното разтърсване, причинено й от гласа на нейната дъщеря.
Двете летаргии — на бащата и на майката, приличаха на две светкавици, тръгнали от две противоположни посоки на хоризонта, избухнали от две съвсем противоположни чувства.
Бащата Бийо бе излязъл от припадъка си, за да отблъсне Катрин далеч от себе си.
Майката Бийо бе излязла от вцепенението си, за да притегли дъщеря си към себе си.
Пристигането на Катрин бе като революция във фермата.
Бяха очаквали Бийо, а не дъщеря му. Катрин разказа за случилото се с Бийо и каза как в Париж съпругът е толкова близо до смъртта, колкото и жена му в Писльо.
Само че беше очевидно, че всеки един от двамата умиращи следва различен път. Бийо отиваше от смъртта към живота, жена му — от живота към смъртта.
От този момент, впрочем, Катрин пое в дома, който беше в безпорядък, цялата власт, отстъпена от баща й преди в ущърб на майка й.
След като беше възнаграден и му бе благодарено, дядо Клуис пое по пътя към своето леговище, както наричаше колибата си в Клуисовия камънак.
На другия ден доктор Рейнал дойде във фермата. Той идваше и през двата дни, повече от добросъвестност, отколкото с надежда. Той знаеше много добре, че няма какво да направи и че този живот, който угасва, както това прави една лампа, която използва остатъците от маслото, не може да бъде спасен с никакво човешко усилие. Той много се зарадва, като видя, че девойката е пристигнала, и засегна големия въпрос, който не би се осмелил да обсъжда с Бийо — въпроса за последното причастие.
Както се знае Бийо беше яростен волтерианец.
Доктор Рейнал не беше от онези примерни набожници. Не, напротив — към духа на времето той прибавяше духа на науката. Защото ако времето беше това на съмнението, науката вече бе стигнала до отричане. И все пак при обстоятелства, аналогични на тези, в които се намираше, доктор Рейнал гледаше като на свое задължение да предупреди роднините.
Благочестивите роднини се възползваха от предупреждението и изпращаха да търсят свещеника. Неблагочестивите роднини нареждаха, ако свещеникът се яви, да затръшнат вратата под носа му.
Катрин беше от благочестивите. Тя не знаеше за разногласията между Бийо и абат Фортие или по-скоро не им отдаваше голямо значение. Затова натовари госпожа Клеман да отиде при абат Фортие и да го помоли да дойде и да донесе последно причастие на майка й. Писльо — твърде малка махала, за да има своя църква и отделно кюре, принадлежеше към Виле-Котре. Дори в гробището на Виле-Котре погребваха мъртвите от Писльо.
Един час по-късно звънчето на носещия последното причастие свещеник звънеше пред портата на фермата.
Светото причастие бе прието от Катрин на колене. Но едва абат Фортие бе влязъл в стаята на болната, едва бе забелязал, че тази, за която са го повикали, вече нито говори, нито вижда, когато заяви, че дава опрощение само на хора, които могат да се изповядат, и колкото и да настояваха, той си тръгна заедно с причастието. Абат Фортие беше свещеник от мрачна и ужасна школа — той би бил свети Доминик314 в Испания и Валверде315 в Мексико.
Нямаше друг освен него, към когото да се обърнат. Писльо, както казахме, принадлежеше към неговата енория и никой свещеник от околностите не би се осмелил да посегне над правата му.
Сърцето на Катрин беше изпълнено с нежност и благочестие, но в същото време и със здрав разум. Тя възприе отказа на абат Фортие като още една грижа, с която да се нагърби, надявайки се, че Бог ще бъде по-снизходителен в милостта си към бедната умираща, отколкото неговият слуга.
314
Доминик де Гусман (1170 — 1221), основател на Ордена на „бедните“ доминиканци. Проповядвал физическо изтребване на еретиците — бел.прев.
315
Винсенте дел Валверде — католически монах, участвал в завоюването на Мексико — бел.прев.