Бийо обви ръката си като пояс около талията на свещеника. Огъна се назад на двата си крака и с едно разлюляване, достатъчно да изкорени дъб, изтръгна абат Фортие от перваза, който се разтроиш в ръцете му. Арендаторът и свещеникът изчезнаха в дъното на стаята и вече се чуваха само виковете на абата, които се отдалечаваха като мученето на някой бик, влачен от атласки лъв към леговището му.
В това време Питу бе довел треперещи псалтовете, децата от хора, клисаря и швейцареца. Всички те, по примера на органиста портиер, бяха побързали най-напред да се преоблекат във фелони317 и в стихари318, а после да запалят свещите и да подготвят всичко за заупокойна литургия.
Бяха там, когато видяха да се появява през малкия изход, водещ към площада пред замъка, Бийо, когото очакваха при голямата порта на улица „Соасон“. Той влачеше след себе си свещеника, въпреки съпротивата му и то с такава бърза крачка, сякаш вървеше сам.
Това вече не беше просто човек — беше една природна сила, нещо като торнадо или лавина. Нищо човешко не изглеждаше способно да му противостои. Беше необходима друга стихия, за да се пребори с него!
На стотина крачки от църквата бедният абат спря да се противи.
Той беше напълно усмирен.
Всички се отдръпнаха, за да направят път на двамата герои.
Абатът хвърли един уплашен поглед към вратата, строшена като стъкло на прозорец, и като видя по местата им с инструмента, алебардата и книгата в ръка всички онези хора, на които беше забранил да стъпват в църквата, поклати глава, сякаш признаваше, че нещо могъщо и неустоимо тегне не над религията, а над нейните служители. Той влезе в сакристията и след миг излезе в богослужебно облекло и със светите дарове в ръце.
Но в момента, когато се беше качил по стъпалата на олтара, бе поставил светия потир върху светата маса и се обръщаше, за да изрече началните думи на богослужението, Бийо протегна ръка.
— Достатъчно, лоши служителю на Бога! — каза той. — Исках да прекърша високомерието ти, това е всичко. Но искам да се знае, че една свята жена като моята може да мине и без молитвите на фанатичен и изпълнен с омраза свещеник като теб.
После, понеже под църковните сводове се разнесе силен глъч, той каза като продължение на тези думи:
— Ако има светотатство, нека то да падне върху мен.
И като се обърна към огромното шествие, изпълнило не само църквата, но и площада пред кметството и този пред замъка, каза:
— Към гробището, граждани!
Всички гласове повториха: „Към гробището!“
Тогава четиримата носачи отново подложиха под ковчега цевите на пушките си, вдигнаха тялото и както бяха дошли — без свещеник, без църковни песнопения, без никаква погребална помпозност, с която религията има обичая да съпровожда мъката на хората, — те тръгнаха натам. Бийо водеше траурното шествие. Шестстотин души следваха ковчега към гробището, разположено, както си спомняте в края на уличката „Пльо“, на двайсет и пет крачки от къщата на леля Анжелик.
Вратата на гробището беше заключена както вратата на абат Фортие и тази на църквата.
Странно нещо! Пред тази незначителна преграда Бийо се спря.
Мъртвата уважаваше мъртвите. По знак на арендатора Питу изтича да потърси гробаря.
Гробарят имаше ключ от гробището. Това беше твърде справедливо.
Пет минути по-късно Питу донесе не само ключовете, но и две прави лопати.
Абат Фортие бе прогонил бедната мъртва и от църквата, и от осветената земя — гробарят бе получил заповед изобщо да не копае гроб.
При този последен израз на омраза от страна на свещеника към арендатора нещо подобно на заплашителна тръпка премина между присъстващите. Ако в сърцето на Бийо имаше дори една четвърт от жлъчта, която влиза в душите на набожниците, което изглежда е учудило Боало319, Бийо трябваше да каже само една думица и абат Фортие щеше да бъде удовлетворен с мъченичеството, което сам беше поискал със силни викове в деня, когато беше отказал да отслужи литургия на олтара на родината.
Но на Бийо бе присъщ гневът на народа и на лъва. Той разкъсва, стрива на прах, разбива, минавайки, но никога не се връща назад. Бийо направи един знак на благодарност на Питу, разбрал намерението му, взе ключа от ръцете му, отвори вратите, пусна най-напред да мине ковчегът, последва го и на свой ред бе последван от погребалното шествие, което се състоеше от всички, които можеха да ходят.
Само кралските симпатизанти и набожниците бяха останали по домовете си. Няма защо да казваме, че леля Анжелик, която беше от последните, бе затворила с ужас вратата си, викайки от отвращение пред кощунството и призовавайки небесните мълнии върху главата на племенника си.
317
Фелон — богослужебна дреха без ръкави, носена от презвитера. Символизира „дрехата на правдата“, с която трябва да бъде облечен всеки истински Христов служител, и „дрехата на поруганието“, с която е бил облечен Исус Христос пред Пилат Понтийски. В древността е носен от презвитерите и епископите — бел.ред.
318
Стихар — богослужебна дреха; облича се под фелона. Носена от архиереите, свещениците и дяконите. За архиереите и свещениците е бяла, за дяконите — разноцветна. Задължителна при отслужване на литургия — бел.ред.
319
„Аналоят“, песен I, стих 12: „Толкоз жлъч да влиза в душите на набожните“ — бел.фр.изд.; Никола Боало — Депрео (1.XI.1636 — 13.III.1711), френски критик, поет сатирик и теоретик на класицизма — бел.прев.