Да се каже, че тази преданост бе напълно лишена от безпокойства, би означавало да излъжем. Но същите тези безпокойства, които свиваха сърцето на Питу при всяко ново доказателство за любов, което Катрин даваше на любимия си, показваха неизчерпаемата доброта на сърцето му.
След като Изидор бе убит във Варен, Питу изпитваше към Катрин само дълбоко състрадание. Тогава, бидейки напълно справедлив към младежа, съвсем обратно на Бийо, той си беше спомнил за всичко добро и хубаво у онзи, който, без да се досети, беше негов съперник.
Последва онова, което видяхме — че Питу не само бе обикнал може би още повече Катрин, тъжна и облечена в траур, отколкото беше обичал Катрин, радостна и кокетна, но и освен това нещо, което можеше да се помисли за невъзможно, че беше стигнал до там, да обикне почти колкото нея бедното сираче.
Така че няма защо да се учудваме, че след като се сбогува с Бийо като всички, Питу вместо да тръгне по посока на фермата, се запъти към Арамон.
Впрочем така бяха свикнали с неочакваните изчезвания и появявания на Питу, че въпреки високото положение, което като капитан заемаше в селото, никой не се безпокоеше от неговите отсъствия. Заминеше ли Питу, тихичко си повтаряха:
— Генерал Лафайет е накарал да извикат Питу!
И всичко бе казано.
Върнеше ли се Питу, го разпитваха за новини от столицата и понеже Питу съобщаваше благодарение на Жилбер най-пресните новини, когато видеха, че след няколко дни предсказанията на Питу се сбъдват, продължаваха да имат най-сляпо доверие в него и в качеството му на капитан, и в качеството му на пророк.
От своя страна, Жилбер познаваше всичко добро и предано у Питу. Той чувстваше, че в даден момент това е човек, на когото би могъл да повери живота си, живота на Себастиен, съкровище, поръчение, всичко, което в края на краищата би могло да бъде поверено на лоялността и силата. Всеки път, когато Питу отидеше в Париж, Жилбер, без това ни най-малко да кара Питу да се изчервява, го питаше има ли нужда от нещо. Почти винаги Питу отговаряше: „Не, господин Жилбер!“, което не пречеше на Жилбер да дава на Питу по няколко луи, които младежът слагаше в джоба си.
За Питу няколко луи, заедно с обикновените му припаси и десятъкът, който събираше в натура от горите на херцог Д’Орлеан, си бяха цяло богатство. Така че Питу никога не беше оставал без тези няколко луи и когато видеше отново господин Жилбер, щедрата ръка на доктора подновяваше в джобовете му извора на Пактол320.
Така че изобщо не бива да се учудваме, че Питу се раздели набързо с Бийо, за да научи какво е станало с майката и детето.
За да отиде в Арамон, пътят му водеше през Клуисовия камънак. На стотина крачки от колибата той срещна дядо Клуис, който се връщаше с един питомен заек в ловната си чанта. Беше ден за питомен заек.
С две думи дядо Клуис съобщи на Питу, че Катрин е дошла да поиска от него бившото си убежище, което той побързал да й предостави. Тя много плакала, бедното дете, когато влязла в тази стая, където бе станала майка, и където Изидор й бе дал толкова силни доказателства за любовта си.
Но всички тези тъги съвсем не са лишени от известно очарование. Който е изпитал някаква голяма мъка, знае, че най-жестоките часове са онези, когато пресъхналите сълзи отказват да текат, а щастливите и сладки часове са онези, когато сълзите бликват отново.
Така че когато Питу се появи на прага на колибата, той намери Катрин седнала на леглото си с мокри бузи и детето на ръце.
Като видя Питу, Катрин постави детето на коленете си и подаде двете си ръце и челото си на младия мъж. Питу с радост пое двете ръце, целуна я по челото и детето се оказа за миг заслонено от арката, която образуваха над него тези стиснати ръце и устните на Питу, опрени в челото на неговата майка. После, като падна на колене пред Катрин и целуна мъничките ръчички на детето, Питу каза:
— Ах! Бъдете спокойна, госпожице Катрин, аз съм богат — на господин Изидор нищо няма да му липсва!
Питу имаше петнайсет луи — той наричаше това да бъдеш богат. Самата Катрин, добра по ум и сърце, ценеше всичко добро.
— Благодаря, господин Питу — каза тя, — вярвам ви и съм щастлива да ви вярвам, понеже сте единственият ми приятел и ако вие ни изоставите, ще бъдем сами на земята. Но вие никога няма да ни изоставите, нали?
— О, госпожице! — каза Питу, ридаейки. — Не ми говорете такива неща! Ще ме накарате да изплача всичките си сълзи!
— Сбърках — отвърна Катрин, — извинете ме.
— Не, напротив, имате право — аз съм глупак, че плача така.
— Господин Питу — каза Катрин, — имам нужда от въздух. Дайте ми ръката си и нека се поразходим малко под големите дървета… Мисля, че това ще ми подейства добре.
320
Пактол — в гръцката митология река, по чието дъно се намирало много злато. На нея дължал богатството си лидийският цар Крез — бел.прев.