Седмица по-късно, на един банкет, даван от новия папа, хората на Негово светейшество и тези на кардиналите се скараха. Братът на папата искаше да ги раздели. Той бе убит.
Това бяха лошите поличби.
После към лошите поличби се прибави и лошият пример — папата обираше църквата, но една жена обираше папата. Тази жена беше хубавата Брюнисанд339, която, по думите на летописците от онези времена, струваше на християнството повече, отколкото светите земи.
И все пак папата едно по едно удържаше обещанията си. Този папа, който Филип си бе създал, неговият собствен папа, беше нещо като кокошка със златни яйца, която той караше да снася сутрин и вечер и която заплашваше да й разпори корема, ако не снесе.
Всеки ден, като венецианския търговец, той вземаше по една ливра плът от длъжника си от мястото, което му харесваше.
Най-накрая папа Бонифаций VIII беше обявен за еретик и лъжепапа, а отлъчването на краля беше отменено, десятъкът за духовенството му беше отстъпен за пет години, дванайсет кардинали бяха избрани заради предаността им към краля, булата на Бонифаций VIII, която отнемаше достъпа на Филип Хубави до кесиите на духовенството, беше отменена, Орденът на тамплиерите беше разтурен, а тамплиерите арестувани, когато на 1 май 1308 година австрийският император Алберт умря.
Тогава на Филип Хубави му хрумна да направи брат си Шарл дьо Валоа император.
Пак Климент V беше този, който трябваше да маневрира, за да се постигне това.
Слугуването на продажния човек продължаваше — бедната душа на Бертран дьо Гот, оседлана и захамутена, трябваше да бъде яздена от краля на Франция чак до ада. Най-накрая тя имаше слабото желание да събори своя страховит ездач.
Климент V писа явно в полза на Шарл дьо Валоа и тайно против него.
От този момент нататък той се замисли за напускане на кралството. Животът на папата бе дотолкова по-малко сигурен в кралските земи, доколкото назначаването на дванайсетте кардинали слагаше бъдещия избор на папа в ръцете на краля на Франция.
Климент V си спомняше за смокините на Бенедикт XI.
Той беше в Поатие. Успя да се измъкне и достигна до Авиньон. Трудно е да се обясни онова, което представляваше Авиньон.
Това беше Франция и не беше Франция.
Това беше една граница, една земя-убежище, един остатък от империя, една стара муниципия340, една република като Сан Марино. Само че беше управлявана от двама крале: кралят на Неапол, като граф на Прованс; кралят на Франция, като граф на Тулуза.
Всеки от тях владееше половината Авиньон.
Никой не можеше да арестува беглец в частта на другия.
Естествено, Климент V потърси убежище в онази част на Авиньон, която принадлежеше на краля на Неапол. Но ако успя да избяга от властта на крал Филип Хубави, той не можа да убегне от проклятието на великия магистър на тамплиерите.
Качвайки се върху кладата си на остров Сите, Жак дьо Моле беше призовал двамата си палачи в срок от една година да се представят на съд пред Бога.
Климент V падна пръв под предсмъртното проклятие. Една нощ той сънува двореца си в пламъци. „Оттогава — казва биографът му, — той вече не беше весел и не изкара дълго.“
Седем месеца по-късно дойде редът и на Филип.
Как умря той? Има две версии за смъртта му. И едната, и другата приличат на отмъщение на Божията ръка. Хрониката, преведена от Соваж, твърди, че е умрял по време на лов.
Той видя еленът да идва към него, извади меча си, смуши коня с шпорите и мислейки, че ще порази елена, бе понесен от коня си към едно дърво, толкова твърдо, че добрият крал падна на земята тежко ранен в сърцето и беше отнесен в Корбей.
Там, по думите на хрониката, болестта дотолкова се усилила, че той умрял.
Както се вижда, болестта не би могла да бъде по-тежка.
Гийом дьо Нанжи, напротив, описва така смъртта на победителя при Монс-ан-Пюел:
Филип, крал на Франция, бил повален от продължителна болест, чиято причина, неизвестна на лекарите, била голяма изненада и изумление. Още повече, че нито пулсът му, нито урината му показвали да е болен или че има опасност да умре. Най-накрая той накарал хората си да го пренесат във Фонтенбло, мястото на раждането му… Там, след като в присъствието и пред погледа на много хора приел светото причастие с възхитителна ревност и набожност, той предал щастливо душата си на Създателя, изповядвайки истинската католическа вяра на трийсетата година от царуването си в петък, в навечерието на празника на свети апостол Андрей.