Дюпар, Менвиел, Лескюйе и техният генерал Журдан Режи-главов бяха достатъчно дълго време господари на града, за да започнат да се боят по-малко от тях.
Срещу тях се организира един тих и широк заговор, ловко и в сянка, каквито са заговорите на свещениците.
Ставаше въпрос да се събудят религиозните чувства.
Един ден жената на един патриот роди детенце без ръка. Разпространи се слухът, че патриотът, когато бил задигнал една нощ сребърен ангел от някаква църква, му бил счупил ръката. Недъгавото дете не било нищо друго, освен наказание от небето. Бащата беше принуден да се крие. Щяха да го направят на парчета, без дори да се осведомят от коя църква е задигнал ангела. Но Девата закриляше най-вече роялистите, които бяха шуани в Бретан или паписти в Авиньон.
През 1789 година Девата заплака в една църква на улица „Бак“.
През 1790 година тя се беше появила в Бокаж във Вандея иззад един дъб.
През 1791 година Божията майка разпръсна армията на Дюпар и Манвиел, хвърляйки градушка в лицата им.
И най-накрая в църквата на корделиерите в Авиньон се изчерви от безразличието на народа.
Това последно чудо, установено най-вече от жените — мъжете много-много не вярваха, — беше вече възвисило донякъде умовете, когато един още по-вълнуващ слух се пръсна из Авиньон.
Един голям сандък със сребърни предмети бил изнесен вън от града. На другия ден не беше един сандък — бяха шест сандъка. На по-следващия ден бяха осемнайсет пълни куфара. И какво беше среброто, което съдържаха тези осемнайсет куфара? Вещите от заложните къщи, които френската партия, евакуирайки града, отнасяше със себе си, както казваха.
При тази новина из града премина буреносен вятър. Този вятър бе знаменитият шушу-мушу, който духа по време на смутове и се намира по средата между ръмженето на тигъра и съскането на змията.
Мизерията в Авиньон беше толкова голяма, че всеки беше заложил по нещо. Колкото и малко да беше заложил, и най-бедният се почувства съсипан. Богатият е съсипан от загубата на един милион, бедният — от загубата на един парцал. Всичко е относително.
Беше 16 октомври, една неделна сутрин. Всички селяни от околността бяха дошли да чуят литургията в града.
По онова време се пътуваше само въоръжен. Вследствие на това всички бяха въоръжени.
Моментът беше добре избран. Нещо повече — ударът беше нанесен отлично.
Ето на, вече няма нито френска, нито антифренска партия, има крадци, извършили безчестно престъпление, които бяха окрали бедните!
Тълпата прииждаше към църквата на корделиерите. Селяни, граждани, занаятчии, хамали, бели, червени, трицветни крещяха, че трябва на мига, без бавене, общината да им представи доклад чрез своя секретар Лескюйе.
Защо гневът на народа се насочи към Лескюйе? Не се знае. Когато животът на някой човек трябва да бъде изтръгнат насилствено, се стига до подобни фатални обстоятелства.
Изведнъж доведоха Лескюйе насред църквата.
Той беше тръгнал да потърси убежище в общината, когато беше разпознат, задържан — не, арестуван и набутан в църквата с юмручни удари, ритници и удари с тояга.
Веднъж попаднал в църквата, блед, но при все това хладнокръвен и спокоен, нещастникът се покачи на амвона и започна да се оправдава. Това беше лесно, трябваше само да каже: „Отворете и покажете заложните къщи на народа, за да види, че нещата му си стоят все още там.“ Лескюйе започна:
— Братя, мислех, че революцията е необходима. Помагах й с всичките си сили…
Но не го оставиха да продължи нататък. Беше ги страх, че ще се оправдае.
Ужасният шушу-мушу, остър като мистрал345, го прекъсна.
Един хамалин се качи на амвона зад него и го хвърли в блъсканицата.
От този момент се започна.
Отмъкнаха го към олтара. Там трябваше да бъде заклан революционерът, за да бъде жертвата угодна на Девата, в чието име се вършеше всичко това.
В хора, все още жив, той се освободи от ръцете на убийците и потърси убежище в един от троновете.
Състрадателна ръка му подаде необходимото за писане.
Трябваше да напише онова, което нямаше време да каже.
Една ненадейна помощ му даде миг отсрочка.
Един бретонски благородник, който случайно минаваше на път за Марсилия, бе влязъл в църквата и беше обхванат от състрадание към бедната жертва. Със смелостта и с упорството на бретонец, той искаше да го спаси. На два-три пъти премахна тоягите или ножовете, готвещи се да го ударят, викайки: „Господа, в името на закона! Господа, в името на честта! Господа, в името на човечността!“
Тогава ножовете и тоягите се обърнаха срещу него. Но странникът под заплахата на тези ножове и тояги продължаваше да закрива с тялото си бедния Лескюйе, викайки: „Господа, в името на човечността!“