Най-накрая на народа му дотегна да го лишават от плячката му. Той хвана благородника и го помъкна, за да го обеси. Но трима души освободиха странника, викайки:
— Нека свършим най-напред с Лескюйе. Винаги можем да намерим този отново.
Народът разбра разумността на довода и захвърли бретонеца. Накараха го да побегне.
Той се казваше господин Дьо Розели.
Лескюйе нямаше време да пише. Дори да бе имал време, писмото му нямаше да бъде прочетено — настана голяма врява. Но след цялата тази врява Лескюйе съгледа една малка вратичка зад олтара — достигнеше ли я, може би щеше да бъде спасен! Той се хвърли натам в момента, когато смятаха, че няма сили.
Лескюйе щеше да достигне вратичката. Убийците бяха изненадани от неочакваното действие. Но в подножието на олтара един тъкач на тафта му нанесе такъв страшен удар с тояга по главата, че тоягата се строши. Лескюйе падна замаян като вол под удара на чук.
Той се изтърколи точно там, където искаха да бъде — в подножието на олтара!
Тогава, докато жените, за да накажат тези устни, които бяха произнесли революционното богохулство: „Да живее свободата!“, режеха устните му на гирлянди, мъжете затанцуваха по корема му, смазвайки го, както свети Етиен е бил смазан с удари на камъни. С кървящите си устни Лескюйе викаше:
— За Бога, братя! В името на човечността, сестри! Убийте ме!
Той искаше твърде много. Осъдиха го да изживее агонията си. Тя продължи до вечерта.
Нещастникът вкуси напълно смъртта!
Ето какви новини пристигнаха в Законодателното събрание в отговор на филантропската реч на Фоше. Наистина на по-следващия ден пристигна друга новина. Дюпар и Журдан бяха предупредени за ставащото. Къде да намерят пръснатите си хора?
Дюпар имаше идея — да ударят призивно знаменитата сребърна камбана, която биеше само в два случая: при помазването на папите и при тяхната смърт. Тя издаваше странен, тайнствен, рядко чуван звън. Този звън оказа две противоположни въздействия.
Вледени сърцата на папистите и вдъхна смелост на революционерите.
При звъна на тази камбана, която биеше непозната тревога, хората от селата излязоха от града и побягнаха към домовете си.
С призива на сребърната си камбана Журдан събра почти триста от войниците си. Той завзе вратите на града и остави сто и петдесет човека да ги охраняват. С другите сто и петдесет тръгна към църквата на Корделиерите.
Той имаше две оръдия. Насочи ги срещу тълпата и стреля, убивайки наслуки. После влезе в църквата, която беше празна. Лескюйе хъркаше в агония в краката на Девата, която бе направила толкова чудеса, но не благоволи да протегне ръка, за да спаси този нещастник.
Би могло да се каже, че не можеше да умре. Този кървав парцал, който беше целият една рана, упорстваше да живее.
Така и го понесоха по улиците. Навсякъде при преминаването на шествието хората затваряха прозорците си и викаха:
— Не съм бил при корделиерите!
От този момент Журдан и неговите сто и петдесет души можеха да правят с Авиньон и неговите трийсет хиляди жители каквото си поискат, толкова голям беше ужасът.
Те направиха в умален вид онова, което направиха Марат и Панис с Париж на 2 септември.
Ще видим по-късно защо казваме Марат и Панис, а не Дантон.
Изклаха седемдесет-осемдесет нещастници, които наблъскаха в папската тъмница на кулата Гласие. Кулата „Страхотия“, както я наричат там.
Ето новините, които пристигаха и караха да се забрави поради ужасните репресии, смъртта на Лескюйе.
Колкото до емигрантите, защитавани от Брисо, на които той искаше да отвори вратите на Франция, ето какво правеха те в чужбина:
Те помиряваха Австрия с Прусия и превръщаха тези врагове по рождение в приятели.
Накараха Русия да забрани на нашия посланик да се показва по улиците на Петербург и да изпрати един министър при бежанците в Кобленц.
Накараха Берн да накаже един швейцарски град, който беше пял революционната „Ще върви“.
Правеха така, че Женева, родното място на Русо, който бе направил толкова много за революцията, която Франция извършваше, да обърне срещу нас дулата на оръдията си.
Накараха архиепископа на Лиеж да откаже да приеме френски посланик.
Наистина, помежду си кралете правеха съвсем различни неща!
Русия и Швеция върнаха на Луи XVI неразпечатани спешните писма, в които той им съобщаваше, че е приел конституцията.
Испания отказваше да ги приеме и предаде на инквизицията един французин, който се отърва от сан бенито346 едва след като се самоуби.
346
Сан бенито — дрехата, която инквизицията заставяла да обличат жертвите й в знак на покаяние за „греховете“ им с нарисувани огнени езици — бел.прев.