Ние разказахме какво се случи с учредителите или, иначе казано, конституционалистите. Показахме с каква цел бе създаден клубът на фьойаните. Те действаха напълно в духа на Париж.
Това беше духът на Барнав, на Лафайет, на Ламет, Дюпор и Байи, който все още беше кмет, но скоро нямаше да бъде. Те видяха в декрета за свещениците, „декрет — казваха те, — приет против обществената съвест“, видяха в декрета за емигрантите „декрет, приет срещу връзките в семейството“, начини да изпитат властта на краля.
Клубът на фьойаните изготви, а Париж подписа един протест срещу тези два декрета, в който умоляваха Луи XVI да наложи вето на декрета, отнасящ се до свещениците.
Както си спомняте, конституцията запазваше на Луи XVI правото на вето.
Кой подписа този протест? Човекът, който пръв нападна духовенството, онзи Мефистофел, който със своя крив крак бе строшил леда — Талейран347! Човекът, на когото от толкова много дипломация не му беше твърде ясна революцията. Слухът за ветото се разпространи предварително.
Корделиерите хвърлиха напред Камий Демулен, този копиеносец на революцията, който винаги успяваше да забие копието си в целта. Той също изготви своя петиция. Но тъй като речта му беше бърза и неясна до неразбираемост, той натовари Фоше да я прочете.
Фоше я прочете.
И тя беше аплодирана от началото до края.
Беше трудно да се изложи въпросът с повече ирония и в същото време по-задълбочено.
„Ние не се оплакваме — казваше другарят по колеж на Робеспиер и приятел на Дантон, — нито от конституцията, която дава правото на вето, нито от краля, който използва това право, спомняйки си максимата на големия политик Макиавели: «Ако принцът трябва да се откаже от върховенството си, нацията ще бъде твърде несправедлива, твърде жестока, ако намери, че е лошо това, че той постоянно се противопоставя на общата воля, защото е твърде трудно и противоестествено да паднеш доброволно от толкова високо.»348
Проникнати от тази истина и вземайки пример от самия Бог, чиито заповеди съвсем не са невъзможни за изпълнение, ние никога няма да изискаме от бившия суверен една невъзможна любов към върховенството на нацията и изобщо няма да решим, че прави лошо с това, че налага своето вето върху най-добрите декрети.“
Както казахме, Събранието го аплодира, прие петицията, постанови вписването й в протокола и разпращането на този протокол по департаментите.
Вечерта фьойаните се развълнуваха.
Множество членове на клуба, представители в Законодателното събрание, въобще не бяха присъствали на заседанието. Отсъствалите предишния ден нахлуха на следващия в Събранието. Те бяха двеста и шейсет.
Анулираха декрета от предния ден под дюдюкането и освиркването на трибуните.
Това означаваше война между клуба и Събранието, която се опря още повече на якобинците, представяни от Робеспиер, и на корделиерите, представяни от Дантон.
Наистина, Дантон печелеше по отношение на популярността. Чудовищната му глава започваше да се издига над тълпата. Той израстваше като гиганта Адамастор349 пред монархията, като й казваше: „Внимавай! Морето, по което плаваш, се нарича Море на бурите!“
Освен това кралицата изведнъж се притече на помощ на якобинците срещу фьойаните.
Омразата на Мария-Антоанета беше за революцията онова, което за Атлантика бяха лошото време и бурите.
Мария-Антоанета мразеше Лафайет; Лафайет, който я беше спасил на шести октомври и заради двора бе загубил популярността си на седемнайсети юли. Лафайет се домогваше да замени Байи като кмет на Париж.
Вместо да помогне на Лафайет, кралицата накара роялистите да гласуват за Петион. Странна слепота! В полза на Петион, нейния брутален спътник от завръщането от Варен!
На 19 декември кралят се яви в Събранието, за да наложи своето вето на декрета против свещениците.
Предишната вечер при якобинците се бе състояло едно важно събитие.
Един швейцарец от Ньошател, Виршо, същият, който на Марсово поле пишеше петицията за републиката, бе предложил на обществото една дамаска сабя, предназначена за първия генерал, който победи враговете на свободата.
Инар беше там. Той взе сабята от младия републиканец, извади я от ножницата и се изкачи на трибуната, викайки:
— Ето го меча на ангела унищожител! Той ще бъде победоносен! Франция ще нададе силен вик и народите ще й отвърнат. Тогава земята ще се покрие с борци и враговете на свободата ще изчезнат от числото на човечеството!
347
Шарл Морис дьо Талейран-Перигор (1754 — 1838), френски политик и дипломат. Епископ (1788 — 1792), представител на духовенството в Генералните щати (1789), министър на външните работи (1797 — 1807, 1814 — 1815), министър-председател (1814 — 1815), представител на Франция на Виенския конгрес 1814 — 1815, посланик в Лондон (1830 — 1834) — бел.ред.
349
Адамастор — дух, описан от Камоинш — португалски поет. Прекарва около 20 г. в португалски колонии в Индия, Китай, Африка. Автор на първата португалска национална епопея „Лузиади“ — описва пътуването на Вашку да Гама до Индия — бел.ред.