Езекиил не би могъл да го каже по-добре350.
Изваденият меч не биваше да се прибира в ножницата — беше обявена двойна война и вътре в страната, и навън. Сабята на републиканеца от Ньошател трябваше да порази най-напред краля на Франция. После и чуждите крале.
129.
Един министър, оформен от госпожа Дьо Стал
Жилбер не беше виждал кралицата от деня, когато тя, след като го бе помолила да изчака един момент в кабинета й, го беше оставила, за да изслуша политическия план, който господин Дьо Бретьой носеше от Виена.
От това време бяха изминали шест месеца. Свободата изобщо не бе отминала и беше очевидно, че чуждестранните владетели се готвят да изпълнят обещанието си и се готвят за война.
Жилбер се учуди, когато видя една сутрин в дома си камериера на краля. Той най-напред помисли, че кралят е болен и са изпратили да го търсят. Но камериерът го успокои, като му каза, че в двореца искат да го видят.
Жилбер настоя да разбере кой го вика. Но камериерът, който несъмнено имаше заповеди, не се отклони от тази формула:
— Търсят ви от двореца.
Жилбер беше силно привързан към краля. Той жалеше Мария-Антоанета както като жена, така и като кралица. Тя не му внушаваше нито любов, нито преданост и той не изпитваше към нея друго освен състрадание.
Той побърза да се подчини.
Въведоха го в мецанина, където приемаха и Барнав.
Една жена, която го чакаше, седнала в един фотьойл, стана, когато видя Жилбер да влиза.
Жилбер позна госпожа Елизабет.
Към нея той изпитваше дълбоко уважение, знаейки колко много ангелска доброта има в сърцето й. Поклони се пред нея и още в същия миг разбра положението.
Нито кралят, нито кралицата биха посмели да изпратят да го потърсят от тяхно име — бяха се скрили зад госпожа Елизабет. Още първите думи на госпожа Елизабет показаха на доктора, че не се лъже в предположенията си.
— Господин Жилбер — каза тя, — не зная дали другите са забравили за интереса, засвидетелстван от вас към моя брат, откакто се върнахме от Версай, и онзи, засвидетелстван на моята сестра, откакто се върнахме от Варен, но аз си спомням.
Жилбер се поклони.
— Госпожо — каза той, — в своята мъдрост Бог е решил, че вие трябва да имате всички добродетели, дори и тази на паметта. В наши дни това е рядка добродетел, най-вече сред кралете.
— Не казвате това за брат ми, нали, господин Жилбер? Брат ми често ми говори за вас и много цени опита ви.
— Като лекар ли? — попита с усмивка Жилбер.
— Да, като лекар, господине. Само че той мисли, че опитът ви може да се приложи в същото време както върху здравето на краля, така и върху това на кралството.
— Кралят е твърде добър, госпожо! — каза Жилбер. — За кое здраве е накарал да ме извикат в момента?
— Не кралят накара да ви извикат, господине, а аз — каза госпожа Елизабет, леко изчервявайки се, защото това непорочно сърце изобщо не можеше да лъже.
— Вие ли, госпожо? — попита Жилбер. — О! Поне не вашето здраве ви измъчва — вашата бледност е от умора и безпокойство, но не и от болест.
— Имате право, господине. Изобщо не треперя за себе си, а за брат си — за него се тревожа!
— Аз също, госпожо — отвърна Жилбер.
— О! Едва ли безпокойството ни има един и същ източник — каза госпожа Елизабет. — Искам да кажа, че той ме тревожи по отношение на здравето си.
— Болен ли е кралят?
— Не, не точно — отвърна госпожа Елизабет. — Но кралят е обезсърчен, обезкуражен… Вижте, днес стават десет дни — броих дните, разбирате ли, — откакто не е произнесъл нито дума, освен с мен, и то при обичайната си партия на табла, при която е принуден да произнася думите, абсолютно необходими при играта.
— Днес стават единайсет дни — каза Жилбер, — откакто се яви в Събранието, за да оповести своето вето… Защо не онемя онази сутрин, вместо да загуби дар слово на следващия ден!
— Значи вие сте на мнение — извика живо госпожа Елизабет, — че брат ми трябваше да одобри този нечестив декрет?
— Моето мнение, госпожо, е, че да се поставя кралят пред свещениците в течението, което идва, срещу прилива, който се надига, срещу бурята, която реве, все едно да се поиска кралят и свещениците да бъдат смазани с един удар!
— Но какво бихте направили на мястото на брат ми, господине?
— Госпожо, в този момент има една партия, която расте като онези гиганти от „Хиляда и една нощ“, които стоят затворени в делва и един час, след като делвата е разбита, са вече високи по сто лакти.
— За якобинците ли говорите, господине?
Жилбер поклати глава.
— Не, искам да говоря за Жирондата. Якобинците не искат война. Жирондата я иска, а войната е национална.