— И така също не вярвате, както якобинците, както господин Дьо Робеспиер, например, че господин Дьо Нарбон получава нещо от посолството на Швеция?
— И още как, госпожо. Само че го получава в будоара на съпругата, а не в кабинета на съпруга. Да се предполага, че господин Дьо Стал става за нещо, би означавало да се предположи, че е съпруг на жена си… О, Боже мой! Това изобщо не е предателство от страна на посланика, госпожо. Това е една слабост на любовниците. Трябва нещо не по-малко от любов, тази велика, тази вечна чародейка, за да бъде подтикната една жена да положи в ръцете на този лекомислен хитрец гигантския меч на революцията.
— Говорите за онзи, който господин Инар е целунал в клуба на якобинците?
— Уви, госпожо! Говоря за онзи, който е окачен над главата ви.
— Значи, по ваше мнение ще сбъркаме, ако приемем господин Дьо Нарбон да стане военен министър?
— Ще направите по-добре, госпожо, ако вземете веднага онзи, който ще го наследи.
— И кой е той?
— Дюмурие.
— Дюмурие, един офицер по заслуги?
— Ах, госпожо! Ето пак големи думи!… А все пак по отношение на този, когото поразяват те, са несправедливи!
— Господин Дюмурие не е ли бил обикновен войник?
— Добре ми е известно, че господин Дюмурие, госпожо, не е от онези придворни благородници, за които се жертва всичко. Господин Дюмурие, благородник от провинцията, като не могъл нито да си издейства, нито да си купи офицерско звание, постъпил във войската като обикновен хусар. На двайсет години предпочел да бъде посечен с удари на сабя от пет или шест вражески кавалеристи, отколкото да се предаде, и въпреки това доказателство за смелост, въпреки интелигентността си, останал да се влачи в долните чинове.
— Да, развил е интелигентността си, като е служил като шпионин при Луи XV.
— Защо при него да наричаме шпионаж онова, което при други наричаме дипломация? Добре ми е известно, че без знанието на кралските министри той поддържа кореспонденция с краля. Кой благородник от двора не би направил това?
— Но, господине — провикна се кралицата, издавайки задълбочените си проучвания на политиката чрез подробностите, в които навлизаше, — човекът, когото ми препоръчвате, е дълбоко неморален! Той няма нито принципи, нито чувство за чест! Господин Дьо Шоазьол ми каза, че е представил два противоположни проекта относно корсиканците — единият, как да бъдат подчинени, а другият — как да бъдат освободени.
— Това е вярно, госпожо. Но господин Дьо Шоазьол е забравил да ви каже, че е бил предпочетен първият вариант и че Дюмурие се би храбро, за да може той да успее.
— Денят, в който приемем господин Дюмурие за военен министър, ще бъде денят, в който все едно сме обявили война на Европа.
— Ех, госпожо! — каза Жилбер. — Тя е обявена във всички сърца! Знаете ли колко души наброяват списъците на гражданите, записани като доброволци? Шестстотин хиляди! В Юра351 жените са заявили, че всички мъже могат да тръгнат и че ако на тях им дадат пики, те ще са достатъчни, за да бранят окръга си.
— Току-що произнесохте една дума, която ме кара да потръпвам, господине — каза кралицата.
— Извинете ме, госпожо — отвърна Жилбер, — и ми кажете коя е думата, за да не допускам повече подобно злощастие.
— Току-що произнесохте думата пики… О! Пиките от осемдесет и девета година, господине! Все още виждам главите на двамата ми бедни телохранители, набучени на две пики!
— И при все това, госпожо, една жена, една майка е предложила да се открие подписка за производството на пики.
— И пак жена и майка ли е накарала вашите якобинци да приемат калпака с червения цвят, цвета на кръвта?
— Ето още нещо, в което Ваше Величество греши — отвърна Жилбер. — Искаха да посветят един символ на равенството. Не можеха да постановят всички французи да носят подобен костюм. За улеснение приеха само една част от този костюм — калпака на бедните селяни. Само че предпочетоха червения цвят не защото е мрачният цвят на кръвта, а, напротив, защото червеното е весел, блестящ цвят, приятен на тълпата.
— Това е добре, докторе — каза кралицата, — тъй като сте привърженик на нововъведенията, не губя надежда някой ден да ви видя да мерите пулса на краля с пика в ръка и червен калпак на главата.
И къде с насмешка, къде с горчивина, виждайки, че не може да засегне с нищо този мъж, кралицата се оттегли. Госпожа Елизабет се приготви да я последва. Но Жилбер каза с почти умоляващ глас: