— С кралицата? — повтори замислено Жилбер.
— Да, с кралицата. Нали няма да кажете, че тя не заговорничи, тъй като в последните дни тя раздаде толкова много бели лентички, че бялата панделка поскъпна с три су метъра. Това е сигурно, знам го от една от дъщерите на Бертен, шапкарката на кралицата, която каза: „Тази сутрин работих с Нейно величество.“
— И къде разкривате всичко това? — попита Жилбер.
— В моя вестник, във вестника, който основах и от който вече издадох двадесет броя, в „Приятел на народа“ или „Парижки публицист“, политически и безпристрастен вестник60. За да платя хартията и отпечатването на първите броеве, ето вижте зад вас, продадох дори чаршафите и завивките на леглото, на което синът ви е легнал.
Жилбер се обърна и наистина видя, че малкият Себастиен е легнал на разнищен гол дюшек, където беше и заспал, надвит от болката и умората.
Докторът се приближи до детето, за да види да не е припаднало, вместо да спи, но се успокои от равномерното му спокойно дишане и отново се върна при този мъж, към когото, без да може да го превъзмогне, изпитваше същия интерес, който би изпитвал към някое диво животно, тигър или хиена.
— И кои са вашите сътрудници в това огромно дело?
— Моите сътрудници? — каза Марат. — А! Само пуяците се движат на групи. Орелът е сам. Ето ги моите сътрудници.
И Марат посочи главата и ръцете си.
— Виждате ли тази маса? — продължи той. — Това е ателието, където Вулкан подготвя мълнията61. Всяка нощ пиша осем страници във формат осмина, които продавам на сутринта. Осем страници често не са достатъчни. Шестнадесет страници също са малко понякога. Винаги започвам с големи букви и завършвам с малки. Другите журналисти издават през интервали, сливат се, помагат си! Аз — никога! „Приятел на народа“, брой от който можете да видите ей там, е списван от една и съща ръка. Ето защо това не е просто един вестник. Не, това е човек, това е личност, това съм аз!
— Но — попита Жилбер — как смогвате с толкова много работа?
— А! Ето тайната на природата!… Това е договор между смъртта и мен… Аз й давам десет години от живота си, а тя ми дава дни, в които нямам нужда от почивка, нощи, в които нямам нужда от сън. Моето съществувание е единствено, обикновено: пиша… Пиша през нощта… Пиша през деня. Хората на Лафайет ме принуждават да живея скрит. Те отдават тялото и душата ми на работата. Те удвояват активността ми… Първоначално този начин на живот ми тежеше. Сега свикнах. Харесва ми да виждам нещастните хорица през оскъдната светлина на моето мазе, през влажния и тъмен прозорец. От дълбините на моята тъмнина аз властвам в света на живите. Съдя политиката и науката без призив… С едната ръка унищожавам Нютон, Франклин, Лаплас, Монж, Лавоазие. С другата клатя Байи, Некер, Лафайет… Ще ги сваля всичките… Да, както Самсон62 е разрушил храма, а под останките, които сигурно ще ме смажат, ще погреба кралската власт…
Жилбер потръпна против волята си. Този мъж повтаряше в това мазе и под дрипите на мизерията същото, което Калиостро му беше казал в бродирани дрехи и в дворец.
— Но защо — попита той, — след като сте толкова известен, не опитате да влезете в Събранието?
— Защото още не му е дошло времето — каза Марат.
После добави със съжаление:
— О! Ако бях говорител на народа! Ако бях поддържан от няколко хиляди смели души, гарантирам, че за шест седмици конституцията ще бъде изрядна. Че политическата машина ще заработи по-добре, че никой мошеник няма да й попречи, че народът ще бъде свободен и щастлив, че за по-малко от година ще процъфти и отново ще е силен, и че ще остане такъв, докато съм жив.
И суетното създание се промени под погледа на Жилбер. Очите му кръвясаха, жълтата му кожа лъскаше от пот. Чудовището беше толкова голямо в уродливостта си, колкото друг беше голям в хубостта си.
— Да, но… — поде той мисълта си оттам, откъдето ентусиазмът му я беше прекъснал, — да, но аз не съм говорител, нямам няколко хиляди души, от които се нуждая… Не, но аз съм журналист… Не, но имам моето писалище, моите пера, моята хартия… Не, но имам своите абонати, моите читатели, за които съм оракул, пророк, гадател… Имам моя народ, на който съм приятел и който водя разклащан от предателство на предателство, от откритие на откритие, от ужас на ужас. В първи брой на „Приятел на народа“ аз изобличавам аристократите. Написах, че има шестстотин виновни във Франция, че шестстотин въжета ще са достатъчни… А! Преди един месец се подведох малко! Но дойдоха 5 и 6 октомври и ми се изясниха някои неща… Ето защо не шестстотин виновни трябва да съдим, а десет хиляди, двадесет хиляди, които трябва да обесим.
60
„Приятел на народа“ — всекидневник във формат осем страници, започва да излиза на 12 септември 1789 г. — бел.фр.изд.
61
Вулкан — римски бог, покровител на занаятите. Съответства на гръцкия Хефест — бел.прев.
62
Според библейското предание след извършването на редица подвизи Самсон станал дванадесетият от „съдиите Израилеви“. Известен с необикновената си физическа сила, която се дължала на дългата му коса. Като му отрязала косите, неговата възлюбена Далила го предала на филистимците — бел.ред.