— Нека да е господин Серван! Ето ни значи с трима министри: господин Дюмурие на външните работи, господин Серван на войната и господин Лакост на марината. Кого ще сложим за финансов министър?
— Господин Клавиер, ако желаете. Това е човек с големи познания по финанси и с върховна ловкост в управлението на парите.
— Да — каза кралят, — казват, че има живец и е работлив, но сприхав, твърдоглав, дребнав и труден при спор.
— Това са недостатъците на всички кабинетни люде, сир.
— Значи подминаваме недостатъците на господин Клавиер и го правим министър на финансите. Да видим Министерството на правосъдието. На кого да го дадем?
— Сир, препоръчаха ми един адвокат от Бордо, господин Дюрантон.
— От Жирондата, разбира се?
— Да, сир. Това е един твърде просветен човек, много справедлив и добър гражданин, но бавен и слаб. Ние ще подпалим огън под задника му и можем да разчитаме на него.
— Остава вътрешното министерство.
— Единодушно е мнението, сир, че господин Ролан е най-подходящ за него.
— Искате да кажете госпожа Ролан?
— Господин и госпожа Ролан.
— Познавате ли ги?
— Не, сир, но както уверяват, той прилича на някои от мъжете, описвани от Плутарх352, а тя на жените, описвани от Тит Ливий353.
— Знаете ли как ще наричат вашия кабинет, господин Дюмурие, или по-скоро как вече го наричат?
— Не, сир.
— Кабинетът на санкюлотите354.
— Приемам наименованието, сир. Толкова по-добре ще се види, че сме хора.
— А вашите колеги готови ли са?
— Половината от тях са едва предупредени.
— Ще приемат ли подобен състав?
— Сигурен съм в това.
— Е, добре, вървете, господине, а вдругиден ще се проведе първият съвет.
— До вдругиден, сир.
— Знаете — обърна се кралят към Кайе дьо Жервил и Дьо Грав, — че до вдругиден имате време да размислите, господа.
— Сир, ние размислихме и ще дойдем само за да въведем в работите нашите наследници.
Тримата министри се оттеглиха. Но преди още да са достигнали до голямото стълбище, един камериер ги настигна и се обърна към Дюмурие:
— Господин генерал — каза той, — кралят ви моли да ме последвате. Иска нещо да ви каже.
Дюмурие се поклони на колегите си и като изостана, попита:
— Кралят или кралицата?
— Кралицата, господине. Но тя прецени, че не е необходимо тези двама господа да знаят, че тя ви вика.
Дюмурие поклати глава.
— А! Ето от това се страхувах! — каза той.
— Отказвате ли? — попита камериерът, който беше не някой друг, а Вебер.
— Не, идвам.
Камериерът поведе Дюмурие по едва осветените коридори към стаята на кралицата.
После, без да съобщава името на генерала, камериерът каза:
— Ето лицето, което Ваше Величество желаеше да види.
Дюмурие влезе. Никога при изпълнение на задача или изкачване на пробив в крепостна стена сърцето му не беше било така силно. Той разбираше, че никога не го беше заплашвала подобна опасност.
Пътят, който се отваряше пред него, беше осеян с трупове и той би могъл да се сблъска с телата на Калон, на Некер, на Мирабо, на Барнав и на Лафайет.
Кралицата се разхождаше с големи крачки. Тя беше много зачервена.
Дюмурие спря след прага на вратата, която се затвори зад него. Кралицата пристъпи с величествено и раздразнено изражение.
— Господине — каза тя, пристъпвайки към въпроса с обичайната си бързина, — вие притежавате могъщество в този момент. Но това е само по милостта на народа, а народът бързо разрушава своите кумири. Казват, че имате множество дарби — имайте най-напред тази да разберете, че нито кралят, нито аз можем да понасяме всички тези нововъведения. Вашата конституция е една пневматична машина — монархията я задушава, липсва й въздух. Изпратих да ви потърсят, за да ви кажа, преди да сте отишли по-далеч, да вземете страна и да изберете между нас и якобинците.
— Госпожо — отвърна Дюмурие, — отчаян съм от мъчителното признание, което прави Ваше Величество. Но след като се досетих за присъствието на кралицата зад завесата, очаквах това да се случи.
— И в такъв случай имате приготвен отговор? — каза кралицата.
— Ето го, госпожо. Аз се намирам между краля и нацията. Но преди всичко принадлежа на родината.
— На родината! На родината! — повтори кралицата. — Значи кралят вече не означава нищо и всички принадлежат на родината, а никой на него!
— Съвсем не, госпожо, кралят е винаги крал. Но той се закле в конституцияга и от деня, в който тази клетва бе произнесена, кралят би трябвало да бъде един от първите роби на конституцията.
— Принудителна клетва, господине! Нищожна клетва!
352
Плутарх от Херонея (около 46 — 120) — старогръцки писател и историк. Автор на философско-етически трактати, събрани по-късно под общото заглавие „Нравствени съчинения“, и на „Успоредни животописи“ — за живота на видни гръцки и римски дейци — бел.ред.
353
Тит Ливий (59 пр. Хр. — 17 сл. Хр.) — римски историк. Автор на съчинението „От основаването на града“ (142 книги, запазени са 35). Описва 7-вековната история на Рим, включително Пуническите войни — бел.ред.
354
Санкюлоти — прозвище на градския плебс от времето на Великата френска революция — бел.ред.