Дюмурие беше от онази порода мъже, които не можеха да погледнат един стар съпруг без смях и една млада жена, без да я пожелаят. Той също не се хареса нито на съпругата, нито на съпруга. Ето защо и двамата дадоха да се разбере и на Брисо, и на генерала, че е късно.
Брисо и Дюмурие си излязоха.
— Е, какво — попита Ролан жена си, когато вратата се затвори, — какво мислиш за нашия бъдещ колега?
Госпожа Ролан се усмихна.
— Има хора — каза тя, — които няма нужда да видиш два пъти, за да си съставиш мнение за тях. Той има проницателен ум, гъвкав характер и лъжлив поглед. Той изрази голямо удовлетворение от патриотичния избор, който беше натоварен да ти съобщи — е, добре, няма да се учудя, ако те отпрати след някой и друг ден!
— Точно това е и моето мнение — каза Ролан.
И двамата си легнаха с обичайното спокойствие, без нито един да се досети, че желязната ръка на Съдбата току-що е вписала техните имена с кървави букви в аналите на революцията.
На другия ден новият министър положи клетва в Събранието, после се яви в Тюйлери.
Ролан беше обут в обувки с връзки, защото вероятно нямаше пари да си купи токи. Той носеше кръгла шапка и никога не би носил друга. Яви се в Тюйлери с обикновения си костюм и се оказа последен в свитата на колегите си.
Церемониалмайсторът, господин Дьо Брезе, пропусна петимата министри, но спря Ролан.
Ролан не знаеше защо му отказват да го пуснат да влезе.
— Но аз също — каза той — съм министър като другите. Дори съм министър на вътрешните работи!
Церемониалмайсторът изобщо не изглеждаше убеден. Дюмурие чу спора и се намеси.
— Защо отказвате да пуснете господин Ролан да влезе? — попита той.
— Ех, господине! — провикна се церемониалмайсторът, кършейки ръце. — Той носи кръгла шапка! И обувките му не са с токи!
— Ах, господине! — отвърна Дюмурие с най-голямо хладнокръвие. — Кръгла шапка и никакви токи — всичко е загубено!
И набута Ролан в кабинета на краля.
133.
Външната и вътрешната страна
Този министър, на когото му беше толкова трудно да влезе в кабинета на краля, можеше да се нарече министър на войната. На 1 март умря император Леополд, сред италианския си харем, убит от афродизиаците, които сам си правеше.
Кралицата, която бе прочела един ден в не знаем какъв якобински памфлет, че една коричка от пастет ще въздаде правосъдие на императора на Австрия, кралицата, която бе накарала Жилбер да дойде, за да го попита дали съществува универсална противоотрова, се развика доста високо, че брат й е бил отровен.
Заедно с Леополд умря и австрийската политика на изчакване.
Онзи, който се възкачи на трона, Франц II, беше мелез с немска и италианска кръв. Австриец, роден във Флоренция, той беше слаб, жесток, лукав. Почтен човек, според свещениците. Корав и лицемерен духом, той криеше своята двойственост под невъзмутимата си физиономия, под розовата маска на една плашеща неподвижност. Движен сякаш от пружина като някой автомат, като статуята на Командора или привидението на датския крал, той даде дъщеря си на своя победител, за да не му даде държавата си, удряйки го изотзад при първата крачка, която го накара да направи леденият вятър от север. Франц II в края на краищата беше човекът на оловните килии във Венеция и тъмниците на Шпицберг, палачът на Андриан и Силвио Пелико!
Ето това беше покровителят на емигрантите, съюзникът на Прусия, врагът на Франция.
Нашият посланик във Виена, господин Дьо Ноай, беше, така да се каже, затворник в двореца си.
Посланикът ни в Берлин, господин Дьо Сегюр, беше преследван от слуха, че идва да отмъкне тайните на краля на Прусия, като стане любовник на неговите държанки.
Случайно този крал на Прусия имаше държанки! Господин Дьо Сегюр се представи на публична аудиенция по едно и също време с пратеника от Кобленц.
Кралят на Прусия обърна гръб на посланика на Франция и високо попита човека на принцовете как е със здравето граф Д’Артоа.
По онова време Прусия мислеше, както мисли и сега, че е начело на германския прогрес. Тя живееше с онези странни философски традиции на крал Фридрих, които окуражаваха съпротивата на турците и полските революции, задушавайки свободите на Холандия. Правителство с крадливи ръце, което непрекъснато хващаше в мътната вода на революциите ту Ньошател, ту част от Померания, ту част от Полша.
Франц II и Фридрих Вилхелм355 бяха очевидните врагове. Все още невидимите ни врагове бяха Англия, Русия и Испания.
Вожд на цялата тази коалиция беше войнственият крал на Швеция, това джудже, въоръжено като гигант, което наричаха Густав III и което Екатерина II държеше в ръцете си.
355
Дюма има предвид Фридрих Вилхелм II (1744 — 1797) — пруски крал от 1786 г., племенник на Фридрих II Велики. Участва в Коалиционните войни и във втората (1793) и в третата (1795) подялба на Полша — бел.ред.