С Лафайет — победител и главнокомандващ, и Дюмурие като военен министър щяха да захвърлят червения калпак по дяволите. С едната ръка щяха да смачкат Жирондата, с другата — якобинците.
Контрареволюцията беше готова! Ами Робеспиер?
Робеспиер, както казахме, се бе покрил и мнозина твърдяха, че има подземен ход от дюкяна на столаря Дюпле до кралското жилище на Луи XVI. Не идваше ли оттам пенсията, плащана по-късно от госпожа херцогиня Д’Ангулем на госпожица Дьо Робеспиер?
Но и този път, както винаги, Лафайет изневери на Лафайет.
Освен това трябваше да се борят с привържениците на мира. В частност доставчиците на провизии за войската бяха приятели на нашите неприятели. Те на драго сърце биха оставили без провизии и муниции френските войски и биха го направили, за да подсигурят хляб и барут за прусаците и австрийците.
Освен това, отбележете добре, че като човек на тайните интриги и сенчестата подривна дейност Дюмурие не занемаряваше връзките си с орлеанистите — връзки, които доведоха до гибелта му.
Бирон беше орлеанистки генерал. И така един орлеанист и един фьойан, Бирон и Лафайет, трябваше да нанесат първите удари с шпага, да накарат да засвирят фанфарите на първата победа.
На 28 април сутринта Бирон завладя Кеврен и тръгна към Монс.
На следващия ден, на двайсет и девети, Теобалд Дилон се насочи от Лил към Турне.
И двамата — Бирон и Дилон, бяха аристократи. Двама красиви и храбри млади хора, безскрупулни, остроумни, последователи на школата на Ришельо, единият откровен в патриотичните си убеждения, а другият — така и не намерил време да разбере какви убеждения има — той щеше да бъде убит.
Бяхме споменали някъде, че драгуните бяха аристократичният род оръжие в армията — два полка драгуни вървяха начело на трите хиляди души на Бирон.
Изведнъж драгуните, без дори да са видели неприятеля, започнаха да крещят: „Спасявай се кой как може! Предадени сме!“
После обърнаха конете и препуснаха, все така крещейки през пехотата, която премазаха. Пехотата помисли, че я преследват, и на свой ред побягна.
Паниката беше пълна.
Същото нещо се случи и на Дилон.
Дилон срещна един отряд от деветстотин австрийци. Драгуните от авангарда му бяха обхванати от страх и побягнаха, увличайки със себе си пехотата, изоставяйки коли, оръдия и каруци, и спряха чак в Лил.
Там бегълците прехвърлиха страхливостта си на сметката на своите командири и заклаха Теобалд Дилон и подполковник Бертоа. След това предадоха телата на населението на Лил, което ги обеси и танцува около труповете.
От кого беше организирано това поражение, кой имаше за цел да разколебае сърцата на патриотите и да придаде увереност на врага?
Жирондата, която бе поискала войната и която, ранена в двата хълбока, кървеше, Жирондата, трябва да го кажем, че всички видими факти й даваха това право, обвини двора, сиреч кралицата.
Първата им мисъл беше да отвърнат с удар на удара на Мария-Антоанета. Но бяха оставили на монархията време да се преоблече в една броня, много по-здрава от онзи нагръдник, който кралицата беше накарала да приготвят за краля и бе подложила една нощ заедно с Андре на изпитания с куршум!
Кралицата малко по малко бе реорганизирала онази знаменита конституционна гвардия, създадена от Учредителното събрание. Тя наброяваше не по-малко от шест хиляди мъже.
И какви мъже! Дуелисти и учители по фехтовка, които обиждаха представителите патриоти дори по банките на Събранието. Бретонски и вандейски дворяни, провансалци от Ним и Арл, яки свещеници, които под предлог, че отказват клетвата, бяха запратили расото по дяволите и бяха хванали вместо ръсилото шпагата, кинжала и пистолета. Освен тях един куп кавалери на ордена „Свети Луи“, които идваха не се знае откъде и биваха награждавани не се знае защо — самият Дюмурие се оплаква в „Мемоарите“ си. Каквото и правителство да наследеше съществуващото, не би могло да реабилитира този красив и нещастен кръст, на който не се скъпяха. Бяха раздадени шест хиляди бройки от него за две години!
Затова министърът на външните работи отказа големия кордон на ордена „Свети Луи“ и накара да го дадат на господин Дьо Ватвил, майор от швейцарския полк на Ернест.
Трябваше да се започне с разсичането на бронята. После щяха да ударят краля и кралицата.
Изведнъж се пръсна слух, че в бившото Военно училище има бяло знаме. Че това знаме трябвало да бъде развято в най-скоро време и кралят го бил дал. Това напомняше за черната кокарда от пети и шести октомври358.
Познавайки контрареволюционните убеждения на краля и кралицата, всички бяха много учудени, че не виждат бялото знаме да се развява над Тюйлери, и очакваха да го видят да изниква в някоя хубава сутрин върху друго здание.
358
По време на събитията от 5 и 6 октомври кралицата Мария-Антоанета стъпква бялата кокарда на Франция и слага черната, тази на врага Австрия; вж. романа „Анж Питу“ — бел.ред.