Като министър на вътрешните работи той предложи Мурге от Монпелие, протестант, член на множество академии, бивш фьойан, който се беше оттеглил от клуба. Кралят го прие.
За министър на външните работи той беше предложил Дьо Молд, Семонвил или Найак.
Кралят беше избрал Найак.
За министър на финансите бе предложил Вержан, племенник на бившия министър.
Вержан бе напълно подходящ според краля, който тутакси изпрати да го потърсят. Но той, въпреки показаната дълбока привързаност към краля, беше отказал.
Беше взето решение, че министърът на вътрешните работи временно ще ръководи и Министерството на финансите и че Дюмурие също така временно, докато чака отсъстващия от Париж Найак, ще поеме външните работи.
Само че тайно от краля четиримата министри, които изобщо не се заблуждаваха относно тежестта на положението, бяха се договорили, че ако кралят, след като издейства уволнението на Серван, Клавиер и Ролан, не сдържи обещанието, цената за което беше това уволнение, те ще си подадат оставката.
Така че, както казахме, новият съвет беше събран.
Кралят вече знаеше какво се е случило в Събранието. Той поздрави Дюмурие за поведението му, одобри незабавно декрета за двайсетте хиляди души, но отложи за другия ден одобряването на декрета за свещениците. Той възрази, че имал колебание, което, както каза, трябвало да бъде премахнато от изповедника му.
Министрите се спогледаха. Първите съмнения се прокраднаха в сърцата им. Но в крайна сметка може би боязливата съвест на краля имаше нужда от тази отсрочка, за да си осигури твърдост.
На другия ден министрите се върнаха към въпроса от вечерта. Но нощта бе извършила своето — ако не съвестта, то волята на краля се беше втвърдила. Той заяви, че ще наложи вето на декрета.
Един след друг четиримата министри — Дюмурие пръв, тъй като кралят му бе дал думата си, — говориха с краля почтително, но твърдо. Кралят ги слушаше с притворени очи и с държанието на човек, чието решение е вече взето. И наистина, когато свършиха, кралят каза:
— Господа, написах едно писмо до председателя на Събранието, за да му съобщя решението си. Един от вас ще го приподпише и всичките четирима ще го отнесете заедно в Събранието.
Това беше една заповед напълно в духа на стария режим, но звучаща неприлично в ушите на конституционните, следователно отговорни, министри.
— Сир — каза Дюмурие, след като се посъветва с поглед с колегите си, — нищо друго ли няма да ни наредите?
— Не — отвърна кралят.
И се оттегли.
Министрите останаха и коментирайки съвета си, решиха да поискат аудиенция на другия ден. Те се договориха да не дават никакви обяснения, а единодушно да си подадат оставката.
Дюмурие се прибра у дома си. Кралят почти бе успял да го изиграе, него, ловкия политик, изпечения дипломат, генерала, чиято смелост се подсилваше от интригантството му!
Той откри три писма от различни лица, които му съобщаваха за сборища в предградието Сен Антоан и за тайни събрания у Сантер. Веднага написа на краля, за да го предупреди за това. Един час по-късно получи това писмо, неподписано от краля, но написано от ръката му:
Не мислете, че ще успеете да ме стреснете със заплахи, господине. Решението ми е взето.
Дюмурие хвана едно перо и написа на свой ред:
Сир, не мислите правилно за мен, ако наистина смятате, че съм способен да използвам подобен начин. Моите колеги и аз имахме честта да напишем на Ваше Величество да ни окаже благоволение и да ни приеме утре сутринта в десет часа. Умолявам Ваше Величество, докато чака, да ми избере приемник, който да може да ме замени до двайсет и четири часа, предвид спешността на работите във военното министерство и да приеме оставката ми.
Той накара секретаря си да занесе това писмо, за да бъде сигурен, че ще получи отговор.
Секретарят чака до полунощ и в дванайсет и половина се върна с това писмо:
Ще се видя утре с моите министри в десет часа и ще поговорим за онова, което сте ми написали.
Беше очевидно, че контрареволюцията се крои в двореца. Наистина имаха сили, на които можеха да разчитат:
конституционната гвардия от шест хиляди войници, уволнена, но готова да се събере при първия зов;
седем-осем хиляди рицари на ордена „Свети Луи“, чиито червени панделки бяха знак за съгласие;
три швейцарски батальона, всеки от по хиляда и шестстотин души, елитен отряд, непоклатим като старите скали на Хелвеция362.
И после, нещо по-добро от всичко това, едно писмо на Лафайет, в което се четеше това изречение:
Бъдете непоколебим, сир! Силен с властта, дадена ви от Националното събрание, вие ще съберете всички добри французи, строени около трона ви!