Фурние Американеца, който беше стрелял по Лафайет през колелата на една кола и чиято пушка засече. Той си обеща този път да се прицели по-нависоко, отколкото командващия Националната гвардия, и за да не би пушката му да засече отново, щеше да удари с шпага.
Господин Дьо Бозир, който не се беше възползвал от времето, през което го оставихме в сянка, за да се поправи. Господин Дьо Бозир, който бе поел отново Олива от ръцете на умиращия Мирабо, както рицарят Де Грийо бе поел Манон Леско от ръцете, които след като за миг я бяха вдигнали от калта, я оставяха да падне отново в тинята.
Муше, един дребен свит човечец, куц и кривокрак, препасан смешно с един огромен трицветен ешарф, покриващ половината от тялото му, общински служител, мирови съдия, знам ли още какъв?
Гоншон, Мирабо на народа, когото Питу намираше за още по-грозен от Мирабо на благородниците, та, Гоншон, който изчезваше заедно с безредиците така, както в някоя феерия изчезва, за да се появи отново по-късно и винаги по-пламенен, по-ужасен, по-ожесточен демонът, от когото авторът има краткотрайна нужда.
Сред цялата тази тълпа, събрана около развалините на Бастилията, сякаш на някой друг Авентински хълм, се движеше напред-назад един млад, блед и слаб човек със сплескани коси, с очи пълни с мълнии, самотен като орела, когото щеше да вземе по-късно за емблема, непознаващ никого и непознат за всички.
Това беше артилерийският лейтенант Бонапарт, случайно в отпуск в Париж, за когото, както си спомняте, в деня, когато се появи при якобинците, Калиостро бе направил на Жилбер едно толкова странно предсказание.
От кого беше дразнена, раздвижвана, възбуждана цялата тази тълпа? От един човек с могъщо телосложение, с лъвска грива и гръмлив глас, когото Сантер трябваше да намери, прибирайки се у дома в своята стаичка зад дюкяна, където той го чакаше — от Дантон!
Това беше часът, когато страховитият революционер, който ни е едва познат само с шума, който предизвика в партера на Театр-Франсез по време на представленията на „Шарл IX“ на Шение364 и със страховитото си красноречие от трибуната в клуба на корделиерите, се появяваше наистина на политическата сцена, където щеше да протегне своите ръце на гигант.
Откъде идваше силата на този човек, която щеше да бъде така съдбоносна за монархията? От самата кралица!
Омразната австрийка не беше поискала Лафайет да стане кмет на Париж. Тя беше предпочела пред него Петион, човека от завръщането от Варен, който едва влязъл в кметството, започна борба с краля, разпореждайки да бъде наблюдаван Тюйлери.
Петион имаше двама приятели, които водеше от лявата и дясната си страна в деня, когато встъпи в длъжност в кметството — Дантон и Манюел. Той беше направил Манюел прокурор на общината, а Дантон негов заместник.
Вернио беше казал от трибуната, сочейки към Тюйлери:
— Терорът често е излизал от този злокобен дворец в името на деспотизма. Нека сега влезе в името на закона!
Е, добре, беше настъпил часът, когато трябваше да се претвори в материални действия красивата и ужасна картина, нарисувана от оратора от Жирондата. Трябваше да се отиде и да се потърси терорът в предградието Сен Антоан и да бъде вкаран, напълно ужасен, с разногласните му викове, с преплетените му ръце, в двореца на Катерина де Медичи.
Кой можеше да го призове по-добре от онзи страховит революционен маг, когото наричаха Дантон?
Дантон имаше широки рамене, могъща ръка, атлетична гръд, в която биеше силно сърце. Дантон беше там-тамът на революцията. Ударът, който получаваше, той го предаваше на минутата с една мощна вибрация, която се разпръскваше върху тълпата и я опиваше. Дантон се докосваше от едната страна до народа чрез Ебер, от другата — до трона чрез херцог Д’Орлеан. Между билетопродавача от ъгъла на улицата и кралския принц от ъгъла до трона Дантон имаше на разположение една клавиатура посредник, в която всеки клавиш отговаряше на някоя обществена фибра.
Хвърлете поглед на тази гама: тя обхващаше две октави и беше в хармония с могъщия му глас: Ебер, Лежандр, Гоншон, Росиньол, Моморо, Брюн, Юженин, Ротондо, Сантер, Фабр д’Еглантен, Камий Демулен, Дюгазон, Лазуски, Силери-Жанли, херцог Д’Орлеан.
Освен това отбележете, че тук слагаме само познатите имена във Франция. А сега кой ще ни каже докъде се издига това могъщество зад границите, след които се губи от погледа ни?
Е, добре, това могъщество разбунтува предградието Сен Антоан.
364
Андре Мари Шение (1762 — 1794) — френски поет и публицист. Първоначално е привърженик на идеите на Великата френска революция. По-късно се обявява в защита на Луи XVI и на Ш. Корде. По-късно е срещу Робеспиер; гилотиниран — бел.ред.