Вечерта на същия ден кралицата я видя да препуска по дължината на насипа „Фьойан“. Тя се местеше от площада на Бастилията на „Шан-з-Елизе“, от народното сборище на патриотичен банкет.
От мансардите на Тюйлери, където се беше качила кралицата, се чуваха виковете, тя виждаше поставените маси. Бутилките с вино обикаляха, отекваха патриотични песни и при всеки тост за Събранието, за Жирондата и за свободата сътрапезниците показваха юмрук на Тюйлери.
Актьорът Дюгазон пееше куплети срещу краля и кралицата и кралските величия можеха да чуят аплодисментите, които следваха всеки припев. Но кои бяха сътрапезниците?
Федератите от Марсилия, водени от Барбару — те бяха пристигнали предната вечер.
Иначе казано, на 18 юни 10 август бе влязъл в Париж!
139.
Двадесети юни
Денят изгрява рано през месец юни. В пет часа сутринта батальоните бяха събрани.
Този път метежът беше уреден. Приличаше на нашествие.
Тълпите познаваха вождовете си, подчиняваха се на известна дисциплина, имаха свое обозначено място и свое знаме.
Сантер беше на кон с щаба си от хора от предградието. Бийо не се отделяше от него. Би могло да се каже, че е натоварен от някоя окултна сила да бди над него.
Сборището беше разделено на три армейски корпуса:
Сантер командваше първия;
Сен-Юрюж втория;
Тероан дьо Мерикур — третия.
Към единайсет часа сутринта по заповед, донесена от един непознат мъж, огромната маса от хора потегли.
При тръгването си от Бастилията тя се състоеше от близо двайсет хиляди души.
Тази войска представляваше една дива, странна и страховита гледка!
Батальонът, командван от Сантер, беше най-добре подготвен. Имаше голям брой униформи, а като оръжие известно число пушки и байонети.
Но двата останали бяха армия на народа — облечена в парцали, бледа, мършава. Четири години лишения и скъпотия на хляба и от тези четири години, три години революция!
Ето бездната, от която излизаше тази армия.
Затова там нямаше униформи, нямаше пушки. Дрехите бяха парцали, блузите бяха разкъсани, странни оръжия бяха грабнати в първия момент на гняв или при първия порив за защита: пики, ръжени, затъпели копия, саби без ефеси, ножове, привързани на дълги тояги, дърводелски брадви, ковашки чукове, обущарски ножове.
Вместо знамена те носеха една бесилка с кукла, люлееща се на въжето и представляваща кралицата, една биволска глава с рогата, с които се преплиташе следният неприличен герб — говеждо сърце, забодено на края на един шиш, с тези думи:
След това идваха знамената със следните надписи:
Навалицата се беше разкделила на ъгъла на улица „Сен Антоан“.
Сантер и неговата Национална гвардия бяха минали по булеварда. Сантер, в униформата си на командир на батальон от Националната гвардия, Сен-Юрюж, облечен като носач от халите, яхнал един кон, напълно покрит с чул, който му беше доведен от един непознат коняр, и Тероан дьо Мерикур, излегната върху едно оръдие, мъкнато от мъже с навити ръкави, вървяха по улица „Сен Антоан“.
През площад „Вандом“ трябваше да достигнат до Фьойан.
Цели три часа тази армия преминаваше, увличайки в своя марш населението на кварталите, които пресичаше. Тя приличаше на онези водовъртежи, които, нараствайки, се надигат и се разпенват. На всяко кръстовище нарастваше, на всеки ъгъл се пенеше.
Цялата тази народна маса мълчеше. Само от време на време по един неочакван начин тя излизаше от своето мълчание и надаваше огромни възгласи или пък пееше знаменитата „Ще върви“ от 1790 година, която малко по малко се променяше и от песен за окуражаване, се превръщаше в песен на заплаха. Най-накрая тълпата скандираше: „Да живее нацията! Долу господин и госпожа Вето!“
Дълго време преди да се види челото на тази колона, се чуваше шумът от стъпките на множеството, както се чува шумът на надигащия се прилив. После от миг на миг отекваха изблиците на техните песни, на тяхната глъчка, на виковете им, както отеква воят на бурята във въздуха.
Стигнал до площад „Вандом“, армейският корпус на Сантер, който носеше тополата, която трябваше да бъде засадена на насипа Фьойан, се натъкна на един пост от национални гвардейци, който му препречваше пътя. Нямаше нищо по-лесно за тази маса от това, да смаже този пост между хилядите си извивки. Но не, народът си беше обещал един празник и искаше да се смее, да се забавлява, да уплаши господин и госпожа Вето — той не искаше да убива. Онези, които носеха дървото, зарязаха проекта да бъде посадено на насипа и отидоха да го посадят в съседния двор на манастира на капуцините365.
365
Капуцини — монашески орден, чиито членове трябвало да ходят с покрити с качулки глави в знак на смирение — бел.прев.