И като извади от джоба си един лист хартия, който разгъна, Лежандр прочете заплашителната петиция, която вече веднъж беше четена в Събранието.
Кралят я изслуша, с очи вперени в четеца. После, когато свърши, без ни най малко, поне видимо вълнение, каза:
— Ще направя онова, господине, което ми разпореждат законите и конституцията.
— А, да! — каза един глас. — Конституцията ти е станала любима тема! Конституцията от деветдесет и първа година, която ти позволява да спираш цялата машина, да привързваш Франция на стълба и да чакаш австрийците да дойдат да я заколят!
Кралят се обърна по посока на този нов глас, тъй като разбираше, че оттам идва по-тежка атака. Жилбер също направи едно движение и отиде да сложи ръка на рамото на човека, който бе проговорил.
— Вече съм ви виждал, приятелю — каза кралят. — Кой сте вие?
И го изгледа повече с любопитство, отколкото със страх, въпреки че лицето на този човек имаше чертите на ужасяваща решителност.
— Да, вече сте ме виждали, сир. Вече три пъти сте ме виждали. Веднъж при завръщането ви от Версай на шестнайсети юли. Веднъж във Варен и друг път тук… Сир, спомняте ли си името ми. Аз имам име на злокобна поличба — наричам се Бийо366!
В този момент виковете се удвоиха. Един човек, въоръжен с пика, се опита да нанесе удар по краля. Но Бийо хвана копието, изтръгна го от ръцете на убиеца и като го строши на коляното си, заповяда:
— Без убийства! Има само едно желязо, което има правото да се докосне до този човек — това на закона! Казват, че в Англия имало един крал, чиято глава била отрязана по присъда на народа, когото той бил предал. Ти би трябвало да знаеш името му, Луи. Не го забравяй!
— Бийо! — прошепна Жилбер.
— О! Добре сторихте — каза Бийо, поклащайки глава, — този човек ще бъде съден и осъден като предател!
— Да, предател! — викнаха стотина гласове. — Предател! Предател! Предател!
Жилбер се хвърли между краля и народа.
— Не се бойте от нищо, сир, и се опитайте с някаква демонстрация да дадете удовлетворение на тези разярени хора.
Кралят взе ръката на Жилбер и я постави на сърцето си.
— Както виждате, не се страхувам от нищо, господине — каза той. — Получих причастие тази сутрин — да правят с мен каквото искат. Колкото до материалния знак, който искате да им дам, вижте, удовлетворен ли сте?
И като взе червения калпак от главата на един санкюлот, кралят го постави на собствената си глава. Множеството незабавно избухна в аплодисменти. Един човек разцепи тълпата и се приближи до краля — той държеше бутилка в ръка.
— Ако, както разправяш, обичаш народа, дебели Вето, докажи го, като пийнеш за здравето на народа!
И той му подаде бутилката.
— Не пийте, сир! — каза един глас. — Това вино може би е отровно.
— Пийте, сир, аз отговарям за всичко — каза Жилбер.
Кралят взе бутилката.
— За здравето на народа! — каза той.
И пи. Отекнаха нови викове: „Да живее кралят!“
— Сир — каза Жилбер, — няма вече от какво да се страхувате, позволете да се върна при кралицата.
— Вървете — каза кралят и му стисна ръката.
В момента, когато Жилбер излизаше, влизаха Инар и Вернио. Те бяха напуснали Събранието и идваха да предложат себе си и своята популярност за защита на краля, а при нужда и да жертват телата си.
— Кралят? — попитаха те.
Жилбер го посочи и двамата депутати се хвърлиха към него. За да стигне до кралицата, Жилбер трябваше да премине през множество стаи и между тях и през спалнята на краля.
Народът беше завладял всичко.
— Ах, дебелият му Вето! — казваха хората, сядайки на кралското легло. — Той си има легло, Бога ми, далеч по-добро от нашето.
Всичко това обаче не беше много обезпокоително. Първоначалният момент на кипеж беше отминал.
Жилбер се връщаше по-спокоен при кралицата. Влизайки в залата, където я бе оставил, той хвърли един поглед към нея и си отдъхна. Тя си беше все така на същото място. Малкият дофин, също като баща си, беше нахлупил един червен калпак.
В съседната стая се вдигаше голяма глъчка, която привлече погледа на Жилбер. Този шум беше предизвикан от приближаващия се Сантер. Колосът влезе в стаята.
— Охо! — каза той. — Значи тук била Австрийката?
Жилбер тръгна право към него, пресичайки диагонално залата.
— Господин Сантер — каза той.
— Я! — извика той зарадван. — Доктор Жилбер!
— Който не е забравил — каза назованият, — че вие сте един от онези, които му отвориха вратите на Бастилията… Нека да ви представя на кралицата, господин Сантер.
— Да ме представите на кралицата? — прогърмя пивоварят.
— Да, на кралицата. Отказвате ли?