— Не, Бога ми! — каза Сантер. — Щях и сам да се представя, но щом сте тук…
— Познавам господин Сантер — каза кралицата. — Зная, че в моменти на лишения той съвсем сам е изхранвал половината от предградието Сен Антоан.
Сантер се спря учуден. После впери малко объркан поглед в дофина и като видя, че потта тече на едри капки по бузите на бедното дете, каза, обръщайки се към хората от народа:
— О! Ама свалете калпака на това дете — виждате, че се задушава!
Кралицата му благодари с поглед. Тогава, като се наведе към нея и се облегна на масата, храбрият фламандец каза полугласно:
— Имате твърде некадърни приятели, госпожо! Познавам хора, които ще ви служат по-добре!
Един час по-късно цялата тълпа се беше изтеглила и кралят, придружен от сестра си, влезе в стаята, където го чакаха жена му и децата му. Кралицата изтича към него и се хвърли в краката му. Двете деца го уловиха за ръцете. Прегърнаха се като след корабокрушение.
Чак тогава кралят забеляза, че все още носи червения калпак на главата си.
— А! — извика той. — Бях го забравил!
И като го сграбчи с цяла ръка, го захвърли с отвращение надалеч от себе си.
Един млад, едва двайсет и две годишен артилерийски офицер бе присъствал на цялата тази сцена, облегнат на едно дърво на насипа на брега на реката. Той бе видял през прозореца всички опасности, които бяха заплашвали краля, и всички унижения, които бе изпитал. Но при епизода с бонето не можа да издържи повече.
— О! Ако имах само хиляда и двеста души и две оръдия — прошепна той, — бързо щях да освободя краля от всичките тези негодници!
Но понеже нямаше хиляда и двеста човека и две оръдия и не можеше да понася повече този отвратителен спектакъл, той се оттегли.
Този млад офицер беше Наполеон Бонапарт.
141.
Реакция
Опразването на Тюйлери беше толкова тъжно и мълчаливо, колкото шумно и страховито беше завладяването. Тълпата си приказваше, учудена от постигнатото през деня: „Нищо не постигнахме. Ще трябва пак да се върнем.“
В действителност постигнатото бе твърде много за една заплаха и твърде малко за един атентат.
Онези, които виждаха отвъд това, което се беше случило, преценяваха Луи XVI по репутацията му. Те си спомняха как кралят беше бягал към Варен, преоблечен като лакей, и си казваха:
— При първия шум, който Луи XVI чуе, ще се крие в някой шкаф, под някоя маса или зад някоя завеса — ще го промушат случайно с удар на шпага и ще се свърши с това, че ще кажат като Хамлет, мислещ, че е убил тирана на Дания: „Ха, плъх367!“
Беше станало другояче — кралят никога не се бе държал по-спокойно. Нещо повече — никога не е бил толкова велик.
Оскърблението беше голямо, но то не достигна до висините на кралското примирение. Плахата му твърдост, ако може да се каже така, трябваше да бъде възбудена и във възбудата си бе станала корава като стомана. Променен от крайните обстоятелства, сред които се намираше, Луи бе гледал в продължение на пет часа как блестят брадви над главата му, копия, саби и байонети как отстъпват пред гръдта му. Никой генерал не е бил заплашван и в десет битки, колкото и смъртоносни да са били, от опасност, подобна на тази, с която току-що той се беше срещнал в този ленив парад на метежа! Разните там Тероан, Сен-Юрюж, Лазуски, Фурние, Вериер — всички тези близки до убийци хора — бяха тръгнали положително с намерението да го убият и това неочаквано величие, което се беше надигнало сред бурята, бе накарало кинжалът да падне от ръцете им. Луи XVI бе преминал през своето мъченичество. Кралският Ecce Homo368 се бе показал с червения калпак на челото, както Исус с короната от тръни. И също както Исус, сред обиди и лошо отношение, беше казал: „Аз съм вашият Христос369!“, така и Луи XVI, сред проклятия и оскърбления, за миг не беше престанал да казва: „Аз съм вашият крал!“
Ето какво беше станало. Революционната мисъл беше сметнала, че насилвайки вратите на Тюйлери, ще открие само една инертна и трепереща сянка на монархията, и за свое най-голямо учудване беше срещнала жива и действаща вярата от Средновековието! За миг се бяха изправили лице в лице два принципа — единият залязващ, а другият изгряващ. Нещо ужасно, като да видиш наведнъж в небето едно слънце, което изгрява, преди другото да е залязло! Само че и в двата принципа имаше толкова величие и блясък, толкова вяра в искането на народа, колкото и в отказа на монархията.
Роялистите бяха очаровани. В крайна сметка победата беше тяхна.
Жестоко принуждаван да се подчини на Събранието, кралят, вместо да одобри, както беше готов да го стори, единия от двата декрета, знаейки, че не го заплашва никаква опасност, ако отхвърли двата, вместо единият, им наложи своето вето.
368
Ессе Homo (лат.) — Ето човека. Думите, с които Христос бил предаден на разпятие — бел.прев.