Поименното гласуване даде мнозинство от десет гласа на приятелите на Лафайет.
Както народът на двайсети юни, и Лафайет се осмели да направи твърде много или твърде малко. Това беше една от онези победи, от рода на победите, от които се е оплаквал Пир, загубвайки половината си армия: „Още една такава победа и съм загубен370!“, казал той.
Също като Петион, и Лафайет, излизайки от Събранието, отиде при краля, който го прие с по-благо лице, но не по-малко огорчено сърце.
Лафайет бе пожертвал за краля и кралицата нещо повече от живота си — той бе пожертвал за тях популярността си.
Този беше третият път, в който им поднасяше този дар, по-скъпоценен от всеки друг: първият път беше във Версай на 6 октомври; вторият беше на Марсово поле на 17 юли; третият път беше същия ден.
Лафайет имаше една последна надежда, която, разбира се, сподели с владетелите си — на другия ден да направи преглед на Националната гвардия заедно с краля. Изобщо не можеше да има съмнение за ентусиазма, който щеше да вдъхне присъствието на краля и на бившия командващ генерал. Възползвайки се от това влияние, Лафайет щеше да тръгне срещу Събранието и да сложи ръка на Жирондата — по време на шумотевицата кралят щеше да замине и да стигне до лагера в Мобьож.
Това беше рискован удар, но при това настроение на умовете успехът бе почти сигурен.
За нещастие в три часа сутринта Дантон влезе при Петион, за да го предупреди за заговора.
По изгрев слънце Петион отмени прегледа.
Кой беше предал краля и Лафайет? Кралицата!
Не беше ли казала тя, че предпочита да бъде погубена от някого другиго, отколкото да бъде спасена от Лафайет? Тя беше познала — щеше да бъде погубена от Дантон!
В часа, когато трябваше да се състои прегледът, Лафайет напусна Париж и се завърна при армията си. И все пак той още не беше загубил всяка надежда да спаси краля.
142.
Вернио ще говори
Победата на Лафайет — съмнителна победа, последвана от отстъпление, — имаше странен резултат. Тя срина роялистите, докато предполагаемото поражение на жирондистите ги беше накарало да се съвземат.
Ако смеем да предположим, че в сърцето на Мария-Антоанета би могло да има по-малко омраза, то и може би в този час Жирондата щеше да бъде разбита.
Не биваше да се оставя на двора време да поправи грешката, която току-що бе допуснал.
Беше необходимо да се насочат силата и посоката на грешката по революционното течение, което за миг беше обърнало посоката си, и да бъде накарана да се върне към извора си.
Госпожа Ролан, душата на партията, искаше да постигне целите чрез едно голямо сътресение в Събранието. Кой можеше да предизвика това сътресение? Кой можеше да нанесе този удар? Вернио.
Но какво правеше този Ахил под шатрата си или по-скоро този Рено, изгубен в градините на Армида? Той обичаше.
Толкова е трудно да мразиш, когато обичаш! Той обичаше хубавата госпожа Симон Кандей, актриса, поетеса и музикантка. Неговите приятели го търсеха понякога по два-три дни без успех. Най-накрая го откриваха, легнал в краката на очарователната жена, седяща с едната ръка на коленете си, а с другата, подръпваща разсеяно струните на арфата си. После, всяка вечер, отиваше в оркестъра на театъра, за да аплодира онази, която обожаваше през целия ден.
Една вечер двама депутати излизаха обезсърчени от Събранието — това бездействие на Вернио ги караше да се плашат за Франция. Това бяха Гранжньов и Шабо.
Гранжньов беше адвокат от Бордо, приятел, съперник на Вернио и като него депутат от Жирондата. Шабо представляваше разпопен капуцин, автор или един от авторите на „Катехизис на санкюлотите“, в който изливаше жлъчта, насъбрана в манастира, върху монархията и религията.
Гранжньов, замислен и мрачен, вървеше до Шабо. Той го гледаше и му се струваше, че вижда по челото на колегата си как преминават сенките на мислите му.
— За какво мислиш? — попита го Шабо.
— Мисля, че всичките забавяния изнервят родината и убиват революцията — отвърна запитаният.
— А, за това мислиш! — подхвана Шабо с обичайния си горчив смях.
— Мисля — продължи Гранжньов, — че ако народът даде време на монархията, народът е загубен!
Отново се разнесе пронизителният смях на Шабо.
— Мисля — завърши Гранжньов, — че има само един час за революциите, че онези, които го пропуснат, няма да го уцелят отново и трябва да разчитат по-късно на Бог и на потомството.
— И ти мислиш, че Бог и потомството ще ни поискат сметка за нашия мързел и нашето бездействие?
— Страхувам се!
После, след миг мълчание, Гранжньов подхвана отново:
— Виж, Шабо, убеден съм в едно — че народът е уморен от последния си провал, че няма да се вдигне повече без някакъв могъщ лост, без някаква кървава причина. Необходим му е някакъв пристъп на ярост или на ужас, от който да почерпи повече енергия.