„Той не беше човек за всеки час“, бе казал един поет. „Той беше човекът на големите дни.“372
Колкото до физиката му, Вернио беше по-скоро дребен, отколкото едър. Само че телосложението му беше мощно, в него имаше нещо атлетично. Косите му бяха дълги и се вееха. В ораторските си пориви той ги разтърсваше, както прави лъвът с гривата си. Под широкото му чело, засенчени от дебели вежди, светеха две черни очи, изпълнени с нежност или с пламъци. Носът му беше къс, малко широк, гордо издигнат при хрущяла. Устните му бяха дебели и както от отвора на някой извор избликва изобилно вода, думите падаха от устата му в могъщи водопади, пенейки се и вдигайки шум.
Навсякъде белязана от едрата шарка, кожата му приличаше на блестящ като елмаз мрамор, все още неизгладен от длетото на скулптора, а само грубо одялан от чука на ученика. Бледият му тен ту се оцветяваше в пурпур, ту ставаше мъртвешки блед — според това дали кръвта нахлуваше към лицето му или се отдръпваше към сърцето. По време на почивка или сред тълпата той беше обикновен човек, върху когото погледът на историка, колкото и проницателен да е, не би имал никаква причина да се спре. Но когато пламъкът на страстта накараше кръвта му да кипне, когато мускулите на лицето му започнеха да тръпнат, когато протегнатата му ръка изискваше тишина и владееше тълпата, човекът ставаше бог, ораторът се преобразяваше и трибуната ставаше неговият Табор373!
Такъв беше човекът, който пристигаше. Ръката му беше все още затворена, но беше заредена със светкавици.
След аплодисментите, които избухнаха при вида му, той отгатна какво се очаква от него.
Изобщо не поиска думата. Отиде право на трибуната. Изкачи се на нея и сред потръпващата тишина започна речта си.
Първите му думи бяха изречени с тъжен тон, задълбочен, концентриран, като на смазан човек. Той изглеждаше уморен още в началото така, както е обичайно за края. Но от цели три дни Вернио се бореше с гения на красноречието. Защото знаеше като Самсон, че във върховното усилие, което щеше да предприеме, той безпогрешно щеше да разруши храма и че качвайки се на трибуната сред все още изправените колони и стоящия свод, той щеше да слезе, прекрачвайки над руините на монархията.
Понеже духът на Вернио изцяло е пропил тази реч, ние ще я цитираме цялата. Вярваме, че ще изпитате, четейки я, същото любопитство, което се изпитва, посещавайки някой арсенал, пред една от онези исторически бойни машини, които са съборили стените на Сагунт, на Рим или на Картаген.
— Граждани — каза Вернио, отначало с едва чуващ се глас, който обаче скоро стана тежък, звучен и гръмлив. — Граждани, идвам при вас и ви питам: Какво е това странно положение, в което се намира Националното събрание? Каква съдба ни преследва и бележи всеки ден със събития, които, внасяйки безпорядък в работите ни, непрестанно ни хвърлят в шумните вълнения на безпокойствата, надеждите и страстите? Каква съдба готви на Франция този страховит кипеж, в чието лоно ще се усъмним дали революцията върви назад, или напредва към завършека си?
В момента, в който изглежда, че нашите армии напредват в Белгия, ние изведнъж ги виждаме да се огъват пред неприятеля. Войната се пренася на наша територия. На нещастните белгийци ще им остане от нас само споменът за пожарищата, които ще осветят отстъплението ни. От страната на Рейн прусите непрестанно се събират по оголената ни граница. Как става така, че точно в момента на една решаваща за съществуванието на нацията криза се отлага придвижването на нашите армии и че поради неочаквана дезорганизация на министерството се късат връзките на доверието и се оставя на случайността и на неопитни ръце благополучието на империята? Ще се окаже ли вярно, че се страхуват от нашия триумф? На кръвта на армията на Кобленц ли се скъпят или на нашата? Ако фанатизмът на свещениците заплашва да ни разкъса едновременно между гражданска война и нашествие, какво ли е намерението на онези, които карат да бъде отхвърляно с непреодолима упоритост одобряването на нашите декрети? Над напуснати градове и опустошени поля ли искат да царуват? Какво е точното количество сълзи, мизерия и смърт, което ще стигне за тяхното отмъщение? Къде сме ние, в края на краищата? А вас, господа, за които враговете на конституцията се ласкаят, че са разклатили смелостта ви, вас, чиито умове и честност се опитват да разтревожат всеки ден, като определят любовта ви към свободата като бунтарски дух — като че ли вие сте забравили, че един деспотичен двор и страхливите герои на аристокрацията дадоха името бунтовници на представителите, които отидоха да положат клетва в павилиона за игра на топка, на победителите от Бастилията, на всички онези, които извършиха и подкрепиха революцията! Вас, които сте оклеветени само защото сте чужди на кастата, която конституцията събори в прахта, и че деградиралите люде, които съжаляват за позорната чест да пълзят пред нея, не се надяват да намерят във ваше лице съучастници. Вас, които искат да отделят от народа, защото знаят, че народът е вашата опора и че ако виновно изоставите каузата му, вие ще заслужите да бъдете изоставени от него и ще бъде лесно да ви разпръснат. Вас, които поискаха да разделят помежду ви, но които ще отложите за след войната вашите деления и кавги и които не смятате, че е толкова сладко да се мразите, та да предпочетете това адско наслаждение пред спасението на родината. Вас, които се опитаха да сплашат с обръщения на армейските корпуси, сякаш вие не знаехте още от започването на революцията, че светилището на свободата ще бъде обсадено от сателитите на деспотизма, а Париж — обсаден от армията на двора, и че тези дни на опасност ще бъдат дни на слава за нашето първо Събрание. Накрая искам да привлека вниманието ви върху състоянието на кризата, в която се намираме.
373
Табор — планина в Палестина, където според преданието е станало „Преображението“ на Христос — бел.фр.изд.