В същия ред като първите следваха шест оръдия с могъщ тропот и тежки подскоци; после един отряд от Националната гвардия; втори кавалерийски отряд, завършващ колоната.
На всеки площад, на всеки мост, на всяко кръстовище шествието спираше.
Заповядваше се тишина с продължително биене на барабаните.
После развяваха знамената и когато вече не се чуваше никакъв шум, когато задъханото дишане на десет хиляди зрители беше задържано в гърдите им, се издигаше важният глас на общинския служител, който прочиташе акта на законодателното тяло и добавяше:
— Отечеството е в опасност!
Този последен вик беше страшен и отеквашe във всички сърца. Това беше викът на нацията, на родината, на Франция! Това беше една майка в агония, която викаше: „При мен, деца мои!“
И после час по час отекваха изстрелите на оръдието от Пон Ньоф и тяхното ехо от Арсенала.
По всички големи площади на Париж — площадът пред вратите на „Нотр Дам“ беше центърът — бяха издигнати амфитеатри за набиране на доброволци.
Посред тези амфитеатри имаше по една широка дъска, поставена на два барабана и служеща като маса за записване, а при всяко раздвижване в амфитеатъра барабаните простенваха като повей на далечна буря.
Сенници, над които имаше издигнати трицветни флагове, бяха издигнати около амфитеатъра. Тези тенти бяха окичени с трицветни ленти и корони от дъбови листа.
Общинари в ешарфове седяха около масата и едновременно със записването издаваха удостоверения на записалите се.
От всяка страна на амфитеатъра имаше по две оръдия. В подножието на двойната стълба, по която се качваха непрестанно, свиреше оркестър. Пред сенниците, следвайки извивките на техните линии, имаше кръг от въоръжени граждани.
Това беше едновременно величаво и страшно! Имаше опиянение от патриотизъм.
Всеки се блъскаше да се запише. Часовите не можеха да отблъснат онези, които се явяваха — всеки миг техните редици бяха разкъсвани. Двете стълби на амфитеатъра — имаше една за качване и една за слизане — не бяха достатъчни.
Всеки се изкачваше както можеше, подпомаган от онези, които вече се бяха качили. После, след като името му бъдеше вписано и получеше удостоверението си, той скачаше на земята с вик на гордост, разтърсвайки удостоверението си, пеейки „Ще върви“ и отиваше да целуне оръдията по отворите на дулата.
Това беше годежът на френския народ с онази двайсет и две годишна война378, каквато, ако и да не беше имало в миналото, щеше да има като последица свободата на целия свят в бъдеще!
Между тези доброволци имаше твърде стари, които с върховно самомнение скриваха възрастта си. Имаше и твърде млади, които като благочестиви лъжци се изправяха на пръсти и отговаряха: „Шестнайсет години!“, когато все още нямаха четиринайсет.
Така потеглиха, от Бретан старият Ла Тур д’Оверн, от Юг младият Виала.
Онези, които бяха задържани от неразривни връзки, плачеха, че не могат да заминат. Те криеха от срам лице в ръцете си, а избраниците им викаха:
— Ей, вие, другите, ама пейте, де! Ама викайте: „Да живее нацията!“
И ненадейни и страховити викове: „Да живее нацията!“, се издигаха във висините, докато час по час гърмеше оръдието от Пон Ньоф и неговото ехо от Арсенала.
Кипежът бе толкова голям, духовете бяха така разтърсени, че дори Събранието се стресна от делото си. То избра четирима членове, които да преминат през Париж по всички посоки. Те имаха поръчението да кажат:
„Братя! В името на родината, без никакви безредици. Дворът иска такива, за да може да издейства отдалечаването на краля. Никакви предлози за двора. Кралят трябва да остане между нас!“
После тези страховити сеячи на думи добавяха съвсем тихо: „Той трябва да бъде наказан!“
И навсякъде, където минеха тези хора, им ръкопляскаха. И се чуваше как се разнася в множеството, както се чува да пробягва полъхът на буря в клоните на гората: „Той трябва да бъде наказан!“ Не казваха кой, но всички знаеха кой искат да бъде наказан.
Това продължи до полунощ.
Чак до полунощ гърмя оръдието. Чак до полунощ тълпите стояха около амфитеатрите.
Много от записалите се доброволци останаха там, разполагайки първия си бивак в подножието на олтара на родината.
Всеки изстрел на оръдието отекваше чак до сърцето на Тюйлери. А сърцето на Тюйлери беше спалнята на краля, където се бяха събрали Луи XVI, Мария-Антоанета, кралските деца и принцеса Дьо Ламбал.
Те не се разделяха още от деня. Чувстваха, че съдбата им се решава в този тържествен ден.
378
Дюма има предвид т. нар. Коалиционни войни или Френски революционни войни (1792 — 1815) — военни действия на европейските консервативни сили срещу Франция. Войната започва със създаването на коалиция на Прусия и Австрия срещу Франция, жирондистите обявяват война на Австрия и Прусия след конвенцията между тях от Пилниц (1791). Завършва с поражението на френските войски при Ватерло и с Парижкия мирен договор (1815) — бел.ред.