Страсбург, прицелил се в Рейн380, който единствено ни отделяше от неприятеля, беше едновременно кипящо огнище на войната, на младостта, на радостта, на удоволствията, на баловете, на прегледите, където шумът на инструментите на войната се смесваше с шума на инструментите на празничната музика.
В Страсбург, където през едната порта пристигаха доброволци за обучение, от другата излизаха войници, които биваха смятани за годни да се бият. Там се срещаха приятели, прегръщаха се, сбогуваха се. Сестрите плачеха, майките се молеха, бащите казваха: „Вървете и умрете за Франция!“ И всичко това под звъна на камбаните, под оръдейния тътен, тези два бронзови гласа, които говорят с Бога, единият, за да призове милостта му, а другият справедливостта му.
При едно от тези заминавания, по-тържествено от другите, защото беше по-значително, кметът на Страсбург, Дитрих, достоен и чудесен патриот, покани тези млади хора да дойдат в дома му и да се побратимят с офицерите от гарнизона по време на един банкет.
Двете млади дъщери на кмета и десет-петнайсет от техните приятелки, руси и благородни дъщери на Елзас, които можеха да бъдат взети заради златните си коси за нимфи от Сере, трябваше не толкова да се грижат за банкета, колкото да го разкрасяват и насищат с уханията на парфюмите си.
В числото на сътрапезниците, които обикновено бяха в дома на Дитрих като приятели на семейството, беше и един млад благородник от Франш-Конте, наречен Руже дьо Лил. Имах честта да се запозная с него, когато вече беше стар, и той сам, описвайки всичко със собствената си ръка, ни разказа за раждането на това благородно цвете на войната, на чието разцъфване ще присъства читателят. Руже дьо Лил тогава беше на двайсет години и като офицер от инженерните войски беше на гарнизон в Страсбург.
Поет и музикант, пианото му беше един от инструментите, които се чуваха в огромния концерт. Гласът му беше един от онези, които отекваха най-силно и най-патриотично.
Никога по-френски, по-национален банкет не е бил осветяван от по-пламенно юнско слънце. Никой не говореше за себе си — всички говореха за Франция.
Смъртта беше там, вярно, както на банкетите в древността. Но красива и усмихваща се смърт, развяваща не отвратителната си коса и пясъчния часовник, а в едната си ръка шпага и палмова клонка в другата.
Мислеха какво могат да изпеят. Старата „Ще върви“ беше песен на гнева и на гражданската война. Трябваше им един патриотичен вик, братски и при все това заплашителен за чужденеца.
Кой щеше да бъде модерният Тиртей, който ще хвърли сред дима на оръдията и свистенето на гюлетата и куршумите химна на Франция към врага? При този въпрос Руже дьо Лил, ентусиаст, влюбен и патриот, отвърна:
— Аз!
И изтича навън от залата. За половин час, тъкмо докато започнат да се безпокоят от отсъствието му, всичко беше завършено — и думите, и музиката. Всичко се изля отведнъж, вля се в калъпа като статуята на някое божество.
Руже дьо Лил се върна с отметнати назад коси, с чело, покрито с пот от борбата, която беше водил с двете възвишени сестри — музиката и поезията.
— Слушайте! — каза той. — Слушайте всички!
Благородният младеж беше уверен в музата си. При гласа му всички се обърнаха, едни държейки чашите си в ръка, други нечия потръпваща ръка в своята.
Руже дьо Лил започна:
При този първи куплет сякаш тръпка от електрически ток премина из цялото събрание. Избухнаха два или три вика на ентусиазъм. Но гласовете на жадните да чуят останалото, веднага се провикнаха:
— Тишина! Тишина! Слушайте!
Руже продължи с жест на дълбоко негодувание:
Този път Руже дьо Лил нямаше нужда да призовава да запеят в хор — един-единствен вик се изтръгна от всички гърди:
Той продължи сред нарастващия ентусиазъм:
380
Рейн — река в Европа — в Швейцария, Лихтенщайн, Австрия, Франция, Германия, Нидерландия — бел.ред.