Сто гърди, задъхано очакващи припева, се провикнаха след последния стих:
— Не! Не! Не!
После, с вихрено увлечение хорът отекна високо:
Този път всички слушатели изпитаха такъв трепет, че за да може Руже дьо Лил да изпее четвъртия си куплет, трябваше да поиска тишина. Трескаво го заслушаха.
Негодуващият глас стана заплашителен:
— Да! Да! — извикаха всички гласове.
И бащите бутаха напред синовете си, които можеха да ходят, а майките вдигаха високо в ръцете си онези, които още носеха.
Тогава Руже дьо Лил забеляза, че му липсва един куплет — песента на децата. Възвишеният хор на бъдещата нива, на зърното, което покълва. И докато сътрапезниците повтаряха френетично страховития рефрен, той отпусна глава върху ръката си. После сред шума, сред глъчката, сред виковете „браво“, той импровизира следващия куплет:
И през приглушените ридания на майките и ентусиазираните подвиквания на бащите се чуха чистите гласове на децата да пеят в хор:
— О! Но няма ли да има изобщо прошка за онези, които са само заблудени? — прошепна един от сътрапезниците.
— Почакайте, почакайте — извика Руже дьо Лил, — ще видите, че сърцето ми не заслужава този упрек.
И с глас, пълен с чувство, той изпя следната свещена строфа, в която бе душата на цяла Франция: човечна, велика, великодушна, и в гнева си издигаща се на крилете на милосърдието над същия този гняв:
Аплодисментите прекъснаха певеца.
— О, да! Да! — викнаха от всички страни. — Милост, прошка за нашите заблудени братя, за нашите братя роби, за нашите братя, които тикат срещу нас с камшик и байонет!
— Да — подхвана Руже дьо Лил, — прошка и милост за тях!
— Да! — викнаха всички гласове.
— А сега — викна Руже дьо Лил, — всички на колене, така както сте!
Подчиниха се.
Само Руже дьо Лил остана прав, постави единия си крак на стола на един от сътрапезниците, сякаш върху първото стъпало на храма на Свободата и като вдигна двете си ръце към небето, той изпя последния куплет, призоваващ духа на Франция:
— О — каза един глас, — Франция е спасена!
И всички в един възвишен вик, De profundis381 на деспотизма, Magnificat382 на свободата, се провикнаха:
После настана радост — луда, опияняваща, безумна. Всеки се хвърли в обятията на съседа си. Девойките с пълни шепи награбиха своите цветя и посяха букетите и венците си около краката на поета.
Трийсет и осем години по-късно, разказвайки ми за този велик ден, на мен, младежа, който беше чул да се пее за пръв път през 1830 година от могъщия глас на народа този свещен химн — та, трийсет и осем години по-късно около челото на поета все още сияеше великолепният ореол от 1792 година.