И това беше справедливо!
Откъде идва това, че самият аз, пишейки тези последни строфи, съм така развълнуван? Откъде идва това, че докато дясната ми ръка описва трепереща хора на децата, лявата ми ръка избърсва една сълза, готова да падне на хартията?
Това е, защото светата Марсилеза не е само боен вик, но и порив на братството. Защото царствената и могъща ръка на Франция е протегната към всички народи. Защото тя ще бъде винаги последният дъх на свободата, която умира, и първият вик на възраждащата се свобода!
А сега как химнът, роден в Страсбург под името „Песен от Рейн“, избухна изведнъж в сърцето на Франция под името Марсилеза?
Това ще разкажем на нашите читатели.
147.
Петстотинте човека на Барбару
На 28 юли, сякаш за да даде основание на прокламацията, обявяваща отечеството в опасност, в Париж пристигна манифестът от Кобленц.
Както вече казахме, това беше едно безумно съчинение, една заплаха и следователно обида за Франция.
Херцогът на Брауншвайг, разумен човек, намираше манифеста за абсурден. Но над херцога стояха кралете от коалицията. Те получиха документа, съставен от ръката на френския крал, и го наложиха на своя генерал.
Според този манифест всеки французин беше виновен. Всеки град и всяко село трябваше да бъдат разрушени или опожарени. Колкото до Париж, този съвременен Ерусалим, беше осъден да обрасне с драки и трънаци и от него да не остане камък върху камък. Ето това се казваше в манифеста, който дойде от Кобленц на двайсет и осми с дата от двайсет и шести.
Значи някакъв орел го бе донесъл в ноктите си, за да може да измине двеста левги за трийсет и шест часа!
Можеше да се разбере експлозията, която предизвика подобно нещо — тя беше подобна на онази, която предизвиква искра, попаднала в барутница.
Всички сърца потрепериха, всички се разтревожиха, всички се приготвиха за битка.
Нека изберем между всички тези хора един човек. Измежду всички типове един тип.
Вече назовахме човека — Барбару.
Ще се опитаме да го обрисуваме.
Барбару, както бяхме казали, написа в началото на юли на Ребески: „Изпрати ми петстотин души, които знаят да мрат.“
Какъв беше човекът, който можеше да напише подобно изречение и какво влияние имаше върху земляците си?
Той влияеше чрез младостта, красотата и патриотизма си.
Такъв човек беше Шарл Барбару, нежно и очарователно лице, което смущаваше госпожа Ролан дори в съпружеската й спалня и караше Шарлот Корде384 да мечтае в подножието на ешафода.
Госпожа Ролан започна с това, че го заподозря. Защо го заподозря? Той беше твърде красив!
Упрекът беше отправян на двама от хората на революцията, чиито глави, колкото и красиви да бяха, паднаха само за четиринайсет месеца — едната от ръката на палача в Бордо, а другата от ръката на палача в Париж. Първият беше Барбару. Вторият — Ерол дьо Сешел.
Чуйте какво казва за него госпожа Ролан:
Барбару е лекомислен. Обожанието, което му отдават безнравствените жени, вреди сериозно на чувствата му. Когато виждам такива млади хора, твърде опиянени от впечатлението, което правят, като Барбару и Ерол дьо Сешел, не мога да се въздържа да не помисля, че обожават твърде много себе си, за да обожават достатъчно родината си.
Строгата Палада се лъжеше.
Родината беше не единствената, но първата любовница на Барбару. Поне нея обичаше най-много, понеже умря заради нея.
Барбару бе едва двайсет и пет годишен, родом от Марсилия, в едно от онези семейства на дръзки мореплаватели, които превръщаха търговията в поезия. Поради формите си, грацията, красотата на чертите и най-вече поради гръцкия си профил той сякаш произхождаше по права линия от някой от онези фокийци, пренесли от своите брегове по бреговете на Рона боговете си.
От млад той се бе упражнявал във великото изкуство на словото — това изкуство, което хората от Юга умеят да използват едновременно като оръжие и като накит, — после в изкуството на поезията, това цвете от Парнас, което основателите на Марсилия са пренесли със себе си от Коринтския залив до пристанището на Лион. Освен това се бе заел с физиката и беше влязъл в кореспонденция със Сосюр и Марат.
Видяха го да разцъфва изведнъж по време на вълненията в родния му град, последвали избора на Мирабо. Тогава той беше секретар на общината на Марсилия.
По-късно настанаха безредици в Арл. Сред тези безредици се появи красивата фигура на Барбару, подобен на въоръжен Антиной385.
Париж го поиска. Голямата пещ имаше нужда от тази благоуханна лозова пръчка.
384
Мари-Ан Шарлот Корде д’Армон (1768 — 1793) — френска аристократка, жирондистка. Убива Жан-Пол Марат, заради което е гилотинирана.