Барбару бе изпратен, за да докладва за безредиците в Авиньон. Би могло да се каже, че той е безпартиен, че в сърцето му, като в сърцето на справедливостта, няма нито приятелство, нито омраза. Той казваше истината, проста и ужасна, каквато беше, и казвайки я, изглеждаше велик като нея.
Жирондистите току-що бяха дошли на политическата сцена. Онова, което отличаваше жирондистите от останалите партии, онова, което може би ги погуби, беше, че бяха истински артисти — обичаха онова, което е хубаво. Те протегнаха хладната си и чиста ръка на Барбару. После, горди от това красиво попълнение, отведоха марсилеца при госпожа Ролан.
Знаем какво помисли госпожа Ролан за Барбару от пръв поглед.
Онова, което най-вече учуди госпожа Ролан, беше, че от дълго време мъжът й си кореспондираше с Барбару и че писмата на младия човек пристигаха редовно, точни и изпълнени с мъдрост. Тя не беше питала нито за възрастта, нито за външния вид на този важен кореспондент — за нея той беше човек на четирийсетина години с оплешивяла от мисли глава и набраздено от безсънни нощи чело. Но тя застана срещу тази своя мечта и откри един красив млад двайсет и пет годишен човек, весел, смеещ се, лекомислен, обичащ жените — цялото това богато и пламенно поколение, което разцъфтяваше през деветдесет и втора година, за да бъде покосено през деветдесет и трета, ги обичаше.
В тази глава, която изглеждаше така фриволна и която госпожа Ролан намираше за твърде красива, се зароди може би за пръв път мисълта за 10 август.
Бурята беше във въздуха. Безумни облаци бягаха от север на юг и от запад на изток. Барбару обаче им даде насока и ги струпа над плочестия покрив на Тюйлери.
Когато никой нямаше готов план, той написа на Ребески: „Изпрати ми петстотин души, които знаят да мрат.“
Уви! Истинският крал на Франция беше онзи крал на революцията, който пишеше да му изпратят петстотин души, които знаят да мрат, и на когото така просто, както ги бе поискал, му бяха изпратени.
Ребески сам ги избра от доброволците на френската партия в Авиньон. Те се биеха от две години. Мразеха от десет поколения. Бяха се били в Тулуза, в Ним, в Арл. Бяха свикнали с кръвта. За умората дори не говореха.
В уречения ден те тръгнаха като по пореден етап по този път от двеста и двайсет левги. Защо не? Това бяха групи от груби моряци, корави селяни с лица, опърлени от сирокото386 на Африка или мистрала от връх Ванту, с ръце почернели от катрана или загрубели от работа. Навсякъде, откъдето минеха, ги наричаха „разбойниците“.
По време на една почивка, която направиха над Оржон, те получиха музиката и думите на химна на Руже дьо Лил под името „Песен от Рейн“.
Тя им беше пратена за из път от Барбару, за да им се стори пътят по-кратък.
Един от тях разчете нотите и изпя думите. После всички като един повториха страховитата песен, много по-страховито, отколкото някога би мечтал Руже дьо Лил!
Минавайки през устата на марсилците, песента промени характера си така, както думите променят акцента си. Това вече не беше песен на братството — беше песен за изтребление и смърт. Това беше Марсилезата, сиреч тътнещият химн, който ни е карал да изтръпваме от страх на гърдите на майките си.
Тази малка банда марсилци, преминавайки през села и градове, плашеше Франция с усърдието си да пее тази нова, още непозната песен.
Когато научи, че са стигнали Монтрьо, Барбару изтича, за да съобщи на Сантер.
Сантер му обеща да отиде да посрещне марсилците в Шарантон с четирийсет хиляди души.
Ето какво смяташе да направи Барбару с четирийсетте хиляди човека на Сантер и своите петстотин марсилци:
да постави марсилците начело;
да превземе с един пристъп Кметството и Събранието;
да разруши Тюйлери, както на 14 юли 1789 година разрушиха Бастилията;
да обяви републиката върху развалините на флорентинския дворец.
Барбару и Ребески отидоха да чакат в Шарантон Сантер и неговите четирийсет хиляди души от предградията.
Сантер пристигна с двеста души! Може би не искаше да създаде с подобна помощ слава на марсилците, сиреч на чужденци.
Малката банда с пламтящи очи, с почернели от слънцето лица, с остра реч пресече цял Париж, от Кралската градина до „Шан-з-Елизе“, пеейки Марсилезата. Защо да я наричаме по друг начин, както не я нарича никой?
Марсилците трябваше да лагеруват на „Шан-з-Елизе“, където на следващия ден трябваше да се състои банкетът.
И действително се състоя банкет. Но между „Шан-з-Елизе“ и моста Турнан, на две крачки от пиршеството, бяха наредени гренадирските батальони на секцията Фий-Сен-Тома. Това беше роялистка гвардия, която дворецът постави там като преграда между новодошлите и себе си.
386
Сироко — силен топъл южен или югоизточен вятър в Средиземноморието. Носи прах и пясък от пустините на Северна Африка и Арабския полуостров предимно през пролетта. — бел.ред.