Този човек не беше висок, но бе изключително добре сложен. Меко очертани мускули, малки крака и дори ръката му би изглеждала малка и нежна, ако не беше бронзовият загар на работниците, привикнали да коват желязо.
Но проследявайки ръката до лакътя и от лакътя до мястото, където изпод навитата риза се виждаше добре очертан мускул, би могло да се забележи, че въпреки силата на този мускул кожата, която го покриваше, бе нежна, тънка, почти аристократична.
Този мъж, който стоеше прав на вратата на кръчмата на моста в Севър, носеше двуцевна, богато инкрустирана със злато пушка. Върху цевта й личеше името на Льоклер, оръжейник с нарастваща слава сред аристокрацията на парижките ловци.
Може би ще се запитате как едно толкова хубаво оръжие се е озовало в ръцете на един прост работник. Бихме отговорили на този въпрос така: в дните на бунт, а сме били свидетели на няколко такива, слава Богу, най-хубавите оръжия не винаги са в най-белите ръце.
Този мъж бе пристигнал от Версай преди около един час и знаеше отлично какво се е случило, защото на въпросите на кръчмаря, зададени докато му сервираше бутилка вино, която още не бе докоснал, отговори:
че кралицата идва с краля и дофина;
че са тръгнали около обяд;
че най-накрая са решили да живеят в замъка Тюйлери, което означаваше, че в бъдеще на Париж няма да му липсва хляб, защото той щеше да притежава Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак18.
И че той чака да види преминаването на кортежа.
Това последно твърдение можеше и да е вярно, но бе лесно да се забележи, че вниманието му е съсредоточено повече по посока на Париж, отколкото към Версай. Това навеждаше на мисълта, че той не се бе счел за длъжен да дава точни сведения за своите намерения на почтения кръчмар, който се бе осмелил да му ги поиска.
Впрочем след малко очакванията му очевидно се сбъднаха. Един мъж, облечен почти като него и очевидно упражняващ подобна на неговата професия, се открои на възвишението, ограничаващо хоризонта на пътя.
Този човек стъпваше тежко, като пътник, извървял вече дълъг път.
С приближаването му можеха постепенно да се различат чертите на лицето му и неговата възраст.
На възраст може би беше колкото непознатия, тоест смело можеше да се твърди, както казват хората, че бе прехвърлил четиридесетте19.
А що се отнася до чертите му, те бяха като на човек от простолюдието с лоши наклонности и вулгарни инстинкти.
Погледът на непознатия се впери любопитно в посетителя със странно изражение, сякаш искаше да прецени само с един поглед всичко нечисто и лошо, което може да се открие в сърцето на този човек.
Когато работникът, който идваше откъм Париж, бе на не повече от двадесетина крачки от героя, който чакаше на вратата, последният влезе вътре, сипа вино в две от чашите на масата и като се върна на вратата с вдигната чаша, каза:
— Хей, приятелю! Времето е студено, а пътят дълъг. Дали да не пийнем по чаша вино, за да се подкрепим и да се стоплим?
Работникът, който идваше от Париж, се огледа наоколо, за да се увери, че именно към него бе отправена поканата.
— На мен ли говорите? — попита той.
— А на кого, моля ви се, след като сте сам?
— И ми предлагате чаша вино?
— Защо не?
— А!
— Нямаме ли един и същ занаят или поне сходни?
За втори път работникът погледна непознатия.
— Всички могат да имат един и същ занаят. Важното е да се знае дали в занаята си учител или помощник.
— Ами точно това ще разберем, докато пийваме по чаша вино и си поговорим.
— Добре тогава — каза работникът и се запъти към вратата на кръчмата.
Непознатият му показа масата и му посочи чашата.
Работникът взе чашата, погледна виното някак с недоверие, което се изпари, когато непознатият изпи втора чаша, пълна догоре с течност като първата.
— Е, добре, гордостта пречи ли ви да се чукнете с този, когото сте поканили? — попита той.
— Не, за Бога, напротив. За народа!
Сивите очи на работника се спряха за миг върху този, който току-що вдигна тоста.
После повтори:
— Ей, по дяволите! Добре го казахте. За народа!
И той изпи до дъно съдържанието на чашата. След това изтри устата си с ръкав.
— О, това е бургундско вино!
— И то от най-доброто, нали? Препоръчаха ми кръчмата, на минаване се отбих и не съжалявам. Но седнете, приятелю, има още в бутилката, а като свърши, има още в избата.
— А вие какво правите тук? — каза работникът.
18
Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак — прякори на Луи XVI, Мария-Антоанета и сина им — бел.прев.