Един човек, наречен Бонжур, бивш чиновник от флота, председателстваше през този ден секцията на Фьойан. Той разпита националния гвардеец.
— Къде ви арестуваха? — попита го той.
— На насипа Фьойан — отвърна пленникът.
— Какво правехте там?
— Отивах да се явя в двореца.
— С каква цел?
— За да изпълня заповед на общината.
— Какво ви се нареждаше с тази заповед?
— Да проверя състоянието на нещата и да докладвам на главния прокурор-синдик на департамента.
— У вас ли е тази заповед?
— Ето я.
И младият мъж извади една хартия от джоба си. Председателят я разгъна и прочете:
Приносителят, национален гвардеец, на представената заповед, ще се яви в двореца, за да провери положението и ще докладва на господин главния прокурор-синдик на департамента.
Борие, Льо Рулкс, общински служители
Заповедта потвърждаваше казаното. Все пак се бояха да не би подписите да се окажат фалшиви и изпратиха в Кметството един човек, за да накара подписалите се да ги разгледат.
Този последен арест беше събрал много народ в двора на Фьойан и няколко гласа сред цялото това множество — винаги има такива гласове при струпвания на народ — започнаха да искат смъртта на пленниците.
Един комисар от общината, който беше там, разбра, че не бива да се оставят тези гласове да придобият значимост. Той се покачи на едно скеле, за да се обърне с реч към народа и да го накара да се оттегли.
В момента, в който може би тълпата щеше да отстъпи пред влиянието на милосърдната реч, човекът, изпратен в Кметството, за да свери подписите на двамата общинари, се върна и каза, че заповедта си е съвсем истинска и че трябва да бъде освободен човекът, наречен Сюло, който я носи.
Той беше същият онзи, когото видяхме по време на онази вечеринка у госпожа Дьо Ламбал, на същата вечеринка, когато Жилбер нарисува за Луи XVI скица на гилотината и когато Мария-Антоанета разпозна в този странен инструмент непознатата машина, която Калиостро й бе показал в една гарафа в замъка Таверне.
При името на Сюло една жена, изгубена в тълпата, вдигна глава и нададе вик на ярост.
— Сюло! — извика тя. — Сюло! Главният редактор на „Деянията на апостолите“? Сюло, един от убийците на лиежката независимост?… Дайте ми Сюло! Искам смъртта на Сюло!
Тълпата се разтвори, за да направи място на тази дребна, мършава жена, облечена в амазонка393 с цветовете на Националната гвардия, въоръжена с една сабя, която носеше на презраменен ремък. Тя отиде при комисаря от общината, накара го да слезе от скелето и се качи на неговото място. Едва главата й се издигна над тълпата, когато се нададе един-единствен вик:
— Тероан!
Действително Тероан беше твърде популярна. Нейното участие в събитията на 5 и 6 октомври, арестуването й в Брюксел и пребиваването в австрийските затвори, нейната агресивност от 20 юни й бяха създали толкова голяма популярност, че Сюло в своя присмехулен вестник й беше дал за любовник гражданина „Попюлюс“394, сиреч целия народ.
В това имаше двоен намек за популярността на Тероан и за лекотата на нравите й, за която я обвиняваха, че била изключителна.
Освен това Сюло беше публикувал в Брюксел „Камбанна тревога за кралете“ и по този начин бе спомогнал за смазването на лиежката революция и за поставянето под австрийската тояга и митрата на един свещеник благородния народ, който искаше да бъде свободен и френски.
Точно по онова време Тероан беше на път да напише разказ за арестуването си и вече беше прочела няколко глави в клуба на якобинците. Тя поиска не само смъртта на Сюло, но и на единайсетте пленници, които бяха заедно с него.
Сюло чу да отеква този глас, който сред аплодисментите искаше неговата смърт и тази на другарите му. Той повика през вратата началника на охраната, която ги пазеше.
Тази охрана се състоеше от двеста души от Националната гвардия.
— Оставете ме да изляза — каза той. — Ще се назова, ще ме убият и всичко ще свърши. Смъртта ми ще спаси единайсет други живота.
Отказаха да му отворят вратата. Той се опита да скочи през прозореца. Другарите му го дръпнаха назад и го задържаха. Те не можеха да повярват, че ще ги предадат хладнокръвно на убийците. Лъжеха се.
Председателят Бонжур, смутен от виковете на множеството, се съгласи с искането на Тероан и забрани на Националната гвардия да се противи на волята на народа.
Националната гвардия се подчини и освободи вратата.
Народът се хвърли в килията и наслуки се докопа до първия попаднал му.
Този първи беше един абат на име Буйон, драматичен автор, еднакво известен с епиграмите на „Братовчеда Жак“ и с провала на трите или четирите си пиеси в театъра на Монтансие. Това беше мъж с огромни размери. Изтръгнат от ръцете на общинския комисар, който се опитваше да го спаси, той беше отмъкнат в двора и там започна отчаяна борба срещу убийците си. Макар и да нямаше друго оръжие освен ръцете си, той извади от строя двама или трима от тези негодници.