Тази последна колона излезе изведнъж от всички врати на Карусел, пеейки „Ще върви“.
Марсилците водеха челото на колоната, влачейки между редиците си две малки четирицевни оръдия, заредени с картеч.
Близо двеста швейцарци стояха в боен ред на Карусел.
Въстаниците тръгнаха право към тях и в момента, когато швейцарците взеха пушките си за стрелба, те откриха своите две оръдия и самите започнаха да стрелят.
Войниците изпразниха пушките си, но незабавно отстъпиха към двореца, оставяйки на свой ред една трета от хората си мъртви и ранени по паважа на Карусел.
Веднага въстаниците, все така начело с марсилските и бретонските федерати, се втурнаха към Тюйлери и овладяха два от дворовете — Кралския, който се намираше в центъра и в който имаше толкова мъртви, и Двора на принцовете, съседен на Павилиона на Флора и на кея.
Бийо поиска да се бие там, където е бил убит Питу. Трябва да се каже, че освен това му оставаше една надежда — че бедният момък е само ранен и той ще му окаже същата помощ, която Питу бе извършил на Марсово поле.
Така че Бийо влезе като един от първите, нахлули в Централния двор. Миризмата на кръв беше толкова силна, че си помислиха, че се намират в кланица — тя се излъчваше от онази грамада трупове, дори бе почти видима като тайнствен дим.
Тази гледка и миризмата озлобиха щурмуващите, които се устремиха към двореца.
Впрочем дори да биха искали да отстъпят, щеше да им бъде невъзможно: масите, които навлизаха непрестанно през вратите на Карусел, — много по-тесни по онова време, отколкото са днес, — ги тласкаха напред.
Но, бързаме да кажем, че въпреки че фасадата на двореца приличаше на бенгалски огън, на никой дори не му идваше наум да направи и крачка назад.
И все пак, веднъж влезли в Централния двор, въстаниците, както онези, в чиято кръв газеха до глезени, бяха заклещени между два огъня — откъм вестибюла под часовника и от двойния ред бараки.
Необходимо беше най-напред да се спре огънят от бараките.
Марсилците се нахвърлиха върху тях. Но не можеха да ги победят с голи ръце. Те поискаха лостове, търнокопи, кирки.
Бийо поиска от барутните кесии за оръдията. Вестерман разбра плана на лейтенанта си.
Донесоха кесии с барут с фитили. Рискувайки да видят как барутът избухва в ръцете им, марсилците запалиха фитилите и метнаха оръдейните заряди към бараките.
Бараките избухнаха в пламъци. Онези, които ги отбраняваха, бяха принудени да ги опразнят и да се оттеглят във вестибюла.
Там се сблъскаха желязо срещу желязо, огън срещу огън.
Изведнъж Бийо почувства как някой го дърпа отзад. Той се обърна, мислейки, че има работа с някой враг. Но при вида на този, който го дърпаше, той нададе радостен вик.
Това беше Питу! Питу, неузнаваем, покрит с кръв от глава до пети, но Питу жив и здрав, Питу без нито една рана.
В момента, когато бе видял пушките на швейцарците да се навеждат, той, както казахме, беше извикал: „Залегни!“, и беше дал пример. Но неговите другари не бяха имали време да последват съвета.
Пушечният залп бе преминал, подобно на огромна коса на височината на човешки ръст, която бе покосила три четвърти от тези човешки тръстики, на които са били необходими двайсет и пет години, за да пораснат, и само една секунда, за да бъдат огънати и прекършени.
Питу буквално се бе почувствал погребан под труповете, а после окъпан от една хладка течност, струяща от всички страни.
Въпреки дълбоко неприятното впечатление, което Питу бе изпитал, задушен от тежестта на мъртвите и окъпан от кръвта им, той бе решил да мълчи и да чака по-благоприятен момент, за да даде признак на живот. Той бе чакал повече от час този благоприятен миг.
Наистина всяка минута от този час му се беше сторила сама по себе си час. Най-накрая прецени, че моментът е благоприятен, когато чу победните викове на другарите си, а сред тези викове гласът на Бийо, който го викаше.
Тогава като Енцелад, погребан под планината Етна, той бе разтърсил тази купчина от трупове, която го покриваше, бе успял да се изправи, беше разпознал Бийо в първата редица и бе притичал да го притисне до сърцето си, без да се безпокои от коя страна го прегръща.
Един залп на швейцарците, който повали на земята десетина души, напомни на Бийо и Питу за тежкото положение.
Деветстотин тоаза396 от постройката горяха от двете страни на Централния двор.
Времето беше тежко и не подухваше дори най-слаб ветрец — димът от пожара и от стрелбата тежеше върху биещите се като оловен купол. Димът изпълваше вестибюла на двореца. Цялата фасада, всеки от чиито прозорци пламтеше, беше обвита в завеса от дим. Не можеше да се види нито накъде потегля смъртта, нито откъде идва.