Ето го този портрет: Чарлз I стои прав под някакви дървета, крехки и редки като ония, които растат по плажовете. Един паж държи кон, целият в броня. Морето затваря хоризонта. Лицето на краля носи отпечатък на меланхолия. За какво ли си мисли нещастният Стюарт, чиято предшественичка е красивата и нещастна Мария и който ще наследи Джейкъб II? Или по-скоро за какво е мислел художникът, гениален човек, който е притежавал достатъчно ум, за да надари с излишъка от него физиономията на краля?
За какво ли е мислел, рисувайки го предварително, сякаш през последните дни на бягството му, като прост кавалерист, готов да се изправи на бойното поле срещу кръглоглавите?70 За какво ли е мислел, рисувайки го така, с гръб към бурното море на Севера, с коня му до него, напълно готов за атаката, но също така напълно готов и за бягството?
Дали ако бъде обърната тази картина, върху която Ван Дайк е наблегнал на дълбоката сянка на тъга, няма да се намери на обратната й страна някоя скица на ешафода в Уайтхол?71 Би трябвало онзи глас от платното да говори доста високо, за да накара твърде материалното естество на Луи XVI да го чуе. И подобно на облак, който минава и хвърля своето мрачно отражение върху зелените полета и позлатените, готови за жътва поля, портретът бе помрачил челото му.
Три пъти той прекъсна разходката си, за да се спре пред този портрет, и три пъти, въздъхвайки, той започваше отново разходката си, която сякаш винаги съдбоносно завършваше пред картината.
Накрая Жилбер разбра, че има обстоятелства, при които един зрител е по-малко недискретен, ако съобщи за присъствието си, отколкото ако стои мълчалив.
Той се раздвижи, Луи XVI потрепери и се обърна.
— А, това сте вие, докторе! — каза той. — Елате, елате, щастлив съм да ви видя!
Жилбер се приближи с поклон.
— От колко време сте тук, докторе?
— От няколко минути, сир.
— О! — каза кралят и отново се замисли.
После, след известно време, като заведе Жилбер пред шедьовъра на Ван Дайк, попита:
— Докторе, познавате ли този портрет?
— Да, сир.
— Но къде сте го виждали?
— Като дете, при госпожа Дю Бари. Но дори и като дете той ми направи дълбоко впечатление.
— Да, при госпожа Дю Бари. Това е добре — прошепна кралят.
После, след нова неколкосекундна пауза попита:
— Познавате ли историята на този портрет, докторе?
— Негово Величество говори за историята на краля, когото той представя, или за историята на самия портрет?
— Говоря за историята на портрета.
— Не, сир. Знам само, че е рисуван в Лондон към 1645 или 1646 година и това е всичко, което мога да кажа. Но не зная как е пренесен във Франция и как в този час се намира в стаята на Ваше Величество.
— Как е пренесен във Франция ще ви кажа. Но как се е оказал в стаята ми, не знам и аз самият.
Жилбер погледна учудено Луи XVI.
— Как е дошъл във Франция — повтори Луи XVI, — ами ето го. Едва ли ще научите от мен нещо особено от композиционните линии, но ще научите много от подробностите. Тогава ще разберете защо се спирам пред този портрет и за какво мисля, спирайки се пред него.
Жилбер се поклони в знак, че слуша внимателно.
— Имаше — ето че минаха трийсетина години оттогава — каза Луи XVI, — един министър, фатален за Франция и най-вече за мен, — добави той, въздъхвайки при спомена за паметта на баща си, за когото винаги беше мислил, че е отровен от Австрийката. — Това беше министърът господин Дьо Шоазьол. Бяха решили да заменят този министър с министрите Д’Егийон и Мопу, като със същия удар смажат и парламентите72. Но смазването на парламентите бе действие, което много стряскаше моя дядо, крал Луи XV. За да смаже парламентите, му трябваше воля, която той бе загубил. С останките от този стар човек трябваше да бъде направен наново един нов човек и за да се преправи от стария човек нов, имаше само един начин — да се затвори онзи срамен харем, наречен Паркът с елените, който струва толкова много пари на Франция и толкова много популярност на монархията. Трябваше вместо това общество от млади момчета, чрез които се изчерпваше мъжествеността му, на Луи XV да бъде дадена една-единствена любовница, която да замести всички други, която да няма достатъчно влияние, за да го накара да следва дадена политическа линия, но която да има достатъчно памет, за да му повтаря всеки миг добре заучения си урок. Старият маршал Дьо Ришельо знаеше къде да намери подобна жена. Той я потърси там, където се намират такива, и я намери. Вие сте я познавали, докторе, тъй като преди малко ми казахте, че сте виждали този портрет при нея, нали?
70
Презрително прозвище на пуританите, дадено им от аристократите по време на Английската революция — бел.прев.
71
На 30 януари 1649 г. Чарлз I Стюарт е бил обезглавен пред двореца Уайтхол в Лондон — бел.прев.
72
Преди Великата френска революция във Франция парламенти са се наричали висшите съдебни органи. По този начин всеки по-голям административен център с имал свой парламент, сиреч висш съд — бел.прев.