Но за щастие забравиха да го претърсят — на мястото на двата безполезни пистолета, които бе захвърлил, му оставаше един нож. Той го отвори в джоба си, изчаквайки мига, за да си послужи с него. В момента, когато стигнаха на площада на Кметството, там колеха шейсетте швейцарци, които току-що бяха довели. Това зрелище разсея пазачите. Той уби най-близките двама до него с два удара, после като змия се плъзна в тълпата и изчезна.
Стоте души, които отведоха краля до Националното събрание и се бяха укрили във Фьойан, бяха обезоръжени. Току-що разказахме историята на другите петстотин. Няколко отделни бегълци като господин Шарл д’Отишан, когото току-що видяхме да се изплъзва от смъртта с такъв голям късмет, бяха единствените, които напуснаха двореца.
Останалите бяха убити във вестибюла, по стълбата и на етажа, където бяха изклани било в апартаментите, било в параклиса.
Деветстотин трупа на швейцарци и на благородници бяха осеяли вътрешността на Тюйлери!
158.
От шест до девет часа вечерта
Народът беше влязъл в двореца както се влиза в бърлогата на свиреп звяр и изразяваше чувствата си с тези викове: „Смърт на вълка! Смърт на вълчицата! Смърт на вълчето!“
Ако имаха шанса да срещнат краля, кралицата и дофина, те сигурно, без да се колебаят, мислейки, че раздават правосъдие, биха отрязали главите и на тримата с един-единствен удар.
Ще признаем, че това би било голямо щастие за тях!
В отсъствието на величията, които преследваха с виковете си и които търсеха дори в шкафовете, зад стенните килими и под леглата, победителите продължаваха да си отмъщават върху всичко — както върху вещите, така и върху хората. Те убиваха и разбиваха със същата безстрастна свирепост стените, зад които бяха заповядани Вартоломеевата нощ и клането на Марсово поле, призовавайки за ужасно отмъщение.
Както се вижда, ние не разкрасяваме народа. Напротив, показваме го окалян и окървавен, какъвто беше. Все пак бързаме да кажем, че победителите излязоха от двореца с окървавени, но празни ръце397.
Пелтие, който не може да бъде обвинен в пристрастия в полза на патриотите, разказва, че един търговец на вино, наречен Мале, донесъл в Събранието сто седемдесет и трите златни луи, намерени у един убит свещеник. Че двайсет и пет санкюлоти донесли една пътна чанта, пълна с посуда на краля. Че един от бойците хвърлил на бюрото на председателя кръст на ордена „Свети Луи“, друг — свитък банкноти, трети — сак с екюта, четвърти — бижута, пети — диаманти. А най-накрая един донесъл касетка от апартамента на кралицата, съдържаща хиляда и петстотин луи.
„И — добавя иронично историкът, без да се досеща, че отправя великолепна възхвала към всичките тези хора, — Събранието изрази съжалението си, че не е узнало имената на скромните граждани, предано дошли да върнат в лоното им всички съкровища, задигнати от краля.“
Ние не сме ласкатели на народа. Ние знаем, че той е най-неблагодарният, най-капризният и най-непостоянният от всички господари. Ние разказваме както за престъпленията му, така и за добродетелите му.
През този ден народът беше жесток и окървави ръцете си с наслада. През този ден благородниците бяха хвърляни живи през прозорците. Швейцарците, живи или мъртви, бяха изтърбушвани по стълбите. Сърцата им бяха изтръгвани от гърдите и изстисквани с две ръце като сюнгери. Отрязани глави бяха разнасяни набучени на пики. През този ден народът, който би се сметнал за обезчестен, ако открадне един часовник или един кръст на ордена „Свети Луи“, си достави всички мрачни радости на отмъщението и жестокостта.
И все пак сред това клане на живите и това оскверняване на мъртвите, понякога, като сит лъв, той проявяваше милост.
Госпожите Дьо Тарант, Дьо ла Рош-Еймон, Дьо Жинесту и госпожица Полин дьо Турзел бяха останали в Тюйлери, изоставени от кралицата. Те дори бяха в стаята на Мария-Антоанета. След като дворецът беше превзет, те чуваха виковете на умиращите, заканите на победителите, стъпките, които се приближаваха към тях, забързани, страховити, безмилостни.
Госпожица Дьо Турзел отиде да отвори вратата.
— Влезте — каза тя, — тук са само жени.
Победителите влязоха с димящите си пушки и окървавените си саби в ръка.
Жените паднаха на колене.
Убийците вече бяха вдигнали ножовете си над тях, наричайки ги съветнички на госпожа Вето и доверенички на Австрийката, когато един мъж с дълга брада, пратеник на Петион, извика от прага на вратата:
397
Ще видим по-късно в „История на революцията от 10 август“, че двеста души са били разстреляни от народа като крадци — бел.авт.