— Имайте милост към жените! Не позорете нацията!
И те бяха помилвани.
Госпожа Кампан, на която кралицата беше казала: „Чакайте ме! Ще се върна или ще изпратя някой да ви потърси, за да ви доведе при мен… Бог знае къде!“, чакаше в стаята си господарката й да се върне или да изпрати някого за нея.
Тя самата разказва, че съвсем си била загубила ума сред ужасната врява и че като не видяла сестра си, скрита зад някоя завеса или коленичила зад някоя мебел, тя помислила, че ще я открие в една стая на мецанина и слязла бързо към тази стая. Но там тя видяла само двете камериерки, на които била стаята, и един гигант, който бил хайдук398 на кралицата.
При вида на този мъж госпожа Кампан, колкото и да била объркана, разбрала, че опасността заплашва него, а не нея.
— Ама бягайте! — извикала тя. — Бягайте, нещастнико! Прислужниците са вече далече… Бягайте, докато все още има време!
Но той се опитвал да се надигне и падал, викайки с плачлив глас:
— Уви! Не мога, умирам от страх.
Докато изрече това, на прага се появила една група пияни, разярени и окървавени мъже, нахвърлила се върху хайдука и го направила на парчета. Госпожа Кампан и двете жени побягнали по малка служебна стълба. Част от убийците, като видели трите жени да бягат, се втурнали да ги преследват и скоро ги настигнали. Двете камериерки, паднали на колене, умолявайки убийците си, хващали с две ръце остриетата на сабите.
Госпожа Кампан, спряна в своя бяг в горната част на стълбата, усетила една яростна ръка да я сграбчва за дрехите откъм гърба. Тя видяла как проблясва като смъртоносна светкавица над главата й острието на една сабя. Тя най-накрая измерила този кратък миг, който отделя живота от вечността и който, колкото и да е кратък, съдържа при все това цял един свят от спомени, когато от долната част на стълбата достигнал един глас с командирска нотка.
— Какво правите там горе? — попитал този глас.
— Я? — отвърнал убиецът. — Какво има?
— Жени не се убиват, чувате ли? — продължил гласът отдолу.
Госпожа Кампан била на колене. Сабята вече била вдигната над главата й и тя вече предчувствала болката, която щяла да изпита.
— Стани, проклетнице! — казал й нейният палач. — Нацията ти прощава!
Какво правеше през това време кралят в ложата на „Логограф“?
Кралят беше гладен и искаше да вечеря. Донесоха му хляб, вино, една кокошка, студени меса и плодове.
Както всички принцове от дома на Бурбоните, както Анри IV, както Луи XIV, и кралят беше лаком. Зад вълненията на душата му, рядко издавани от меките и отпуснати черти на лицето му, непрестанно бдяха тези две големи изисквания на тялото — сънят и гладът. Ние видяхме как беше принуден да спи в двореца, виждаме го, как е принуден да яде в Събранието.
Кралят разчупи хляба си и разряза кокошката, сякаш беше на ловен излет, без ни най-малко да се безпокои от очите, които го следяха. Измежду тези очи имаше две, които пламтяха поради невъзможността да плачат — тези на кралицата. Тя се беше отказала от всичко — отчаянието я хранеше.
Струваше й се, че с потопените в скъпоценната кръв на Шарни крака тя можеше да остане там вечно и да живее като цвете над гроб, без друга храна, освен онази, която получава от смъртта.
Тя беше изстрадала много след завръщането от Варен. Беше изстрадала много по време на пленничеството си в Тюйлери. Тя беше изстрадала много и през нощта и деня, които бяха изминали. Но може би беше страдала по-малко, отколкото сега, гледайки как яде кралят!
А при все това положението беше достатъчно тежко, за да отнеме апетита на всекиго другиго, освен на Луи XVI.
Събранието, при което кралят бе дошъл да потърси защита, само се нуждаеше от защита и ни най-малко не се заблуждаваше за своята слабост.
Сутринта се беше опитало да попречи на убийството на Сюло и не бе могло. В два часа се беше опитало да попречи на клането на швейцарците и не бе успяло.
Сега то беше заплашено от една озлобена до крайност тълпа, която викаше: „Сваляне от престола! Сваляне от престола!“
По време на продължаващото заседание се събра една комисия.
Вернио участваше в нея. Той предаде председателството на Гаде, за да не излиза властта от ръцете на Жирондата. Разискванията между членовете на комисията бяха кратки. Те разискваха под отекващото ехо на пушечната и оръдейна стрелба. Вернио беше този, който взе перото и състави акта за временното прекратяване на монархията.
Той влезе обратно в Събранието, унил и обезсърчен, без да се опитва да скрие нито тъгата, нито унинието си, защото това беше един последен знак, който той даваше на краля за своята почит към монархията, а на госта — за своето уважение към гостоприемството.