Вечерта Събранието накара да обявят при светлината на факли по улиците на Париж декретите, приети през деня.
159.
От девет часа до полунощ
В момента, в който факленото шествие минаваше пред Карусел, по улица „Сен Оноре“ и по кейовете, се осветяваше едно тъжно зрелище!
Борбата беше завършила, но битката в сърцата още продължаваше, защото омразата и отчаянието бяха надживели борбата.
Разказите на съвременниците, както и роялистката легенда продължително и разнежено се спират, както сме готови да направим и самите ние, върху августейшите глави, от чиито чела този ужасен ден изтръгна короната. Те отбелязват смелостта, дисциплината и предаността на швейцарците и на благородниците. Те преброяват капките кръв, пролети от защитниците на трона, но не броят труповете на хората от народа, сълзите на майките, сестрите и вдовиците.
Нека кажем кратка дума за това.
За Бог, който в своята висша мъдрост не само позволява, но освен това и направлява събитията тук долу, кръвта си е кръв и сълзите са си сълзи.
Числото на мъртвите от народа беше много по-голямо от онова на швейцарците и благородниците. Вижте по-скоро какво казва авторът на „История на революцията от 10 август“, същият този Пелтие, който е роялист:
Денят на 10 август струваше на човечеството около седемстотин войници и двайсет и двама офицери, двайсет национални гвардейци-роялисти, петстотин федерати, трима командири на отряди от Националната гвардия, четирийсет жандарми, повече от сто души домашна прислуга на краля, двеста души убити за кражби399, девет граждани, заклани в манастира „Фьойан“, господин Дьо Клермон-д’Амбоаз и около три хиляди души от народа, бити на Карусел, в градината на Тюйлери или на площад „Луи XV“ — общо, около четири хиляди и шестстотин човека!
И това е разбираемо — видяхме какви предпазни мерки се взимат за укрепяването на Тюйлери. Общо взето швейцарците бяха стреляли добре прикрити зад зидовете. Напротив, нападателите нямаха с какво друго да посрещнат изстрелите, освен с гърдите си.
Така че, без да се смятат двестате разстреляни крадци, бяха загинали три хиляди и петстотин въстанници! Което предполага още почти толкова ранени — историкът на революцията от 10 август говори само за убитите.
Мнозина измежду тези три хиляди и петстотин души — да кажем половината от тях — бяха хора женени, бедни бащи на семейства, които нетърпимата мизерия бе подтикнала към борба с първото оръжие, което им беше паднало под ръка или дори без оръжие, и които, за да отидат да търсят смъртта си, бяха оставили в своите бордеи изгладнелите си деца и изпадналите в отчаяние съпруги.
Тази смърт те бяха намерили било на Карусел, където бе започнала битката, било в апартаментите на двореца, където тя беше продължила, било в градината на Тюйлери, където беше стихнала.
От три часа следобед до девет вечерта бяха вдигнали набързо и нахвърляли в гробището на Мадлената всички войници, които носеха униформи.
Колкото до труповете на хората от народа, това беше нещо друго — гробарите ги събираха и ги откарваха обратно в съответните квартали. Почти всички бяха или от предградието Сен Антоан или от предградието Сен Марсо.
Там, в частност на площада пред Бастилията и на този пред Арсенала, на площад „Мобер“ и на този пред Пантеона, излагаха труповете, наредени един до друг.
Всеки път, когато някоя от онези мрачни коли, вървяща тежко и оставяйки кървава следа след себе си, влизаше в едно или друго предградие, тълпа от майки, съпруги, сестри и деца я заобикаляше в смъртна агония. После се разбираше кой е жив и кой е мъртъв и избухваха викове, заплахи, ридания. Това бяха нечувани проклятия, които се издигаха подобно на ято нощни птици и като лоша поличба, пляскайки с криле в тъмнината, отлитаха с плачевен писък към злокобния Тюйлери. Всичко това се носеше като ятата гарвани над бойните полета над краля, над кралицата, над двора, над австрийската камарила, която ги заобикаляше, над благородниците, които я съветваха. Едни си обещаваха бъдещо отмъщение — и си го устроиха на 2 септември и на 21 януари, — други грабваха някоя пика, някоя сабя или някоя пушка и пияни от кръвта, която бяха изпили с очи, се връщаха в Париж да убиват… Да убиват кого? Всички, които бяха останали от тези швейцарци, от тези благородници, от този двор! За да убият краля, да убият кралицата, ако ги намерят!
Добре, можеше да им се каже: „Но като убиете краля и кралицата, ще направите децата им сираци! Като убиете благородниците, ще направите жените им вдовици, а сестрите им ще сложат траур!“ Жени, сестри и деца щяха да отговорят: „Но ние също сме сираци! Ние също сме сестри в траур! Ние също сме вдовици!“ И със сърца, изпълнени с ридания, те отиваха към Събранието, отиваха към Абатството, блъскаха с глави вратите и крещяха: „Отмъщение! Отмъщение!“
399
Видяхме това народно правосъдие да се подновява по отношение на крадците през 1830 и 1848 година — бел.авт.