Защо, впрочем, да не вярват на тази легенда? Ето какво се чете в едно писмо, намерено в Тюйлери на 10 август, което сме чели в архивите, където все още се намира:
След армиите ще дойдат трибуналите. Парламентьорите на емигрантите ще проведат следствието, подготвяйки пътя в лагера на пруския крал за процеса на якобинците, и ще им приготвят бесилките.
Така че когато пруската и австрийската армия стигнат до Париж, подготовката ще бъде направена, осъждането също и само ще трябва да се приведат в изпълнение присъдите.
После, за да се потвърди онова, което пишеше в писмото, ето какво отпечатаха в „Официален бюлетин за войната“:
Австрийската кавалерия е отвлякла в околностите на Сарлуи кметовете патриоти и известните републиканци.
След като заловили общинските служители, уланите им отрязали ушите и ги приковали на челата им.
Щом се допускаха подобни действия в невинната провинция, то какво ли щяха да правят в революционния Париж?… Това, което щяха да направят, вече не беше тайна.
Ето новината, която се разпространяваше, разказваше се по всички кръстовища, разпръскваше се от всеки център, за да стигне до покрайнините.
Ще бъде издигнат един голям трон за кралете съюзници с изглед към грамадата от развалини, която ще представлява Париж. Плененото население ще бъде изблъскано, довлечено и подгонено към подножието на този трон. Там, като в деня на Страшния съд, ще бъде направено разделение на добри и лоши. Добрите, сиреч роялистите, благородниците и свещениците, ще минат отдясно и Франция ще им бъде върната, за да правят с нея каквото поискат. Лошите, сиреч революционерите, ще минат отляво и ще попаднат под гилотината, този инструмент, изобретен от революцията, чрез който самата тя ще загине.
Революцията, това ще рече Франция. И не само Франция, защото това не би било нищо — народите ще бъдат накарани да отслужат жертвоприношението на идеите — не само на Франция, но и на мисълта за Франция!
Защо все пак Франция беше тази, която първа произнесе думата „свобода“? Тя повярва, че провъзгласява нещо свято, светлина за очите и живот за душите. Тя каза: „Свобода за Франция! Свобода за Европа! Свобода за света!“ Тя мислеше, че прави нещо велико, освобождавайки от гнет земята, а ето че се беше излъгала, както изглежда! Ето че Бог я смяташе за виновна! Ето че Провидението беше срещу нея! Ето че вярвайки, че е невинна и възвишена, тя беше виновна и опозорена! Ето че когато мислеше, че извършва едно велико действие, тя беше извършила престъпление! Ето че я съдят, осъждат я, обезглавяват я и я завличат в бездните на вселената, а вселената, за чието спасение тя умира, аплодира смъртта й!
Така по същия начин Исус Христос умря, разпънат за спасението на света сред насмешките и обидите на света!
Но в края на краищата този беден народ може би имаше някаква вътрешна опора, за да се изправи срещу чужденците? Онези, които обожаваше, онези, които обогатяваше, онези, на които плащаше, може би щяха да го защитят? Не.
Кралят заговорничеше с неприятеля и от Тампъл, където беше затворен, продължаваше преписката си с прусите и австрийците. Благородничеството беше тръгнало срещу народа, организирано от своите принцове. Свещеници бунтуваха селяните.
От дъното на затворите арестуваните роялисти ръкопляскаха на пораженията на Франция. Прусаците при Лонгви бяха изтръгнали викове на радост в Тампъл и в Абатството.
Така че Дантон, човек на извънредните решения, беше влязъл с рев в Събранието.
Министърът на правосъдието смяташе, че законът е безсилен, и идваше да поиска власт. Тогава правосъдието щеше да тръгне, облегнато на властта.
Той се качи на трибуната, разтърси лъвската си грива и вдигна могъщата си ръка, която на 10 август беше разбила вратите на Тюйлери.
— Необходима е още една конвулсия на нацията, за да бъдат принудени деспотите да отстъпят — каза той. — Дотук всичко беше само привидно война и не за тази мръсна игра трябва да става въпрос. Необходимо е народът да се спусне, да се нахвърли масово върху враговете, за да ги изтреби с един удар. В същото време трябва да се оковат всички заговорници, трябва да им се попречи да вредят!
И Дантон поиска масови арести, обиски по всяко време на денонощието под страх от смърт срещу онзи, който би попречил на действията на временното правителство.
Дантон получи всичко, което поиска. Той би могъл да поиска повече и би получил и повече.
„Никога — казва Мишле — народът не е навлизал толкова в смъртта. Когато Холандия, виждайки Луи XIV пред вратите си, не е имала друг начин да се спаси, освен да се наводни, да се удави сама, тя е била в по-малка опасност — тя е имала Европа на своя страна. Когато Атина видяла трона на Ксеркс върху скалите на Саламин401, когато губейки земите си, се хвърлила да плува и е имала само водата за родина, тя не е била в такава голяма опасност. Атина се качила цялата на своя флот, могъщ и организиран, подчинен на великия Темистокъл и (по-щастлива от Франция), не е имала предатели сред своите.“
401
Мишле има предвид Гръко-персийските войни; Ксеркс е персийски цар (486 — 465 г. пр. Хр.) от династията Ахемениди. Син на Дарий I, баща на Артаксеркс I. По време на Гръко-персийските войни предвожда третия поход срещу Гърция (480 — 479 г. пр. Хр.), завършил с поражение на персите. Убит от заговорници — бел.ред.