Франция беше дезорганизирана, разложена, предадена, продадена и дадена! Франция беше като Ифигения под ножа на Калхас402. Кралете около нея чакаха само смъртта й, за да опънат платната си под вятъра на деспотизма. Тя протягаше ръце към боговете, а боговете бяха глухи!
Но най-накрая, когато усети студената ръка на смъртта да я докосва, Франция се сви в един ужасен гърч. После като вулкан на живота тя накара да изригне от собствените й вътрешности онзи пламък, който половин век щеше да осветява света.
Вярно е, че за да задържи това слънце, имаше едно кърваво петно.
Кървавото петно от 2 септември! Ще видим кой проля тази кръв и дали тя трябва да бъде приписвана на Франция. Но преди това, за да приключим тази глава, нека заемем още две страници от Мишле.
Ние се чувстваме безсилни пред гиганта Мишле и, подобно на Дантон, викаме силата на помощ. Вижте!
Париж приличаше на крепост. Човек можеше да помисли, че се намира в Лил или в Страсбург. Навсякъде пароли, часови, военни предпазливости, честно казано, прибързани — врагът беше още на петдесет или шейсет левги. Онова, което наистина беше по-сериозно и трогателно, беше чувството на дълбока, възхитителна солидарност, което се надигаше навсякъде. Всеки говореше, молеше се за родината. Всеки се превръщаше във вербовчик, вървеше от къща на къща и предлагаше на онези, които можеха да заминат, оръжия, униформи и каквото имаше. Всички бяха оратори, проповядваха, обсъждаха, пееха патриотични песни. Кой ли не беше автор в такъв особен момент? Кой ли не печаташе? Кой ли не разлепваше афиши? Кой не беше актьор в този огромен спектакъл? Най-наивни сцени, в които участваха всички, се разиграваха навсякъде по площадите, при театрите за набиране на доброволци, на трибуните, където се записваха. Всичко наоколо беше огласено от песни и викове, всички облени в сълзи, обзети от ентусиазъм или сбогуващи се. И над всички тези гласове един велик глас звучеше в сърцата, глас беззвучен и толкова по-дълбок поради това… Това бе самият глас на Франция, красноречив с всички свои символи и патетичен в най-трагичния от тях — святото и страховито знаме с девиза „Oпасност за отечеството“, окачено на прозорците на Кметството. Огромното знаме се развяваше от вятъра и сякаш даваше знак на народните легиони да вървят бързо от Пиренеите към Еско и от Сена към Рейн.
За да се разбере какви жертви се принасяха в този момент, трябваше да се надникне във всяка колиба, във всяко жилище, да се види изтръгването от жените, разкъсващите се от това повторно раждане — сто пъти по-жестоко от първото, когато детето излиза за пръв път от кървящото им лоно. Трябваше да се види старата жена със сухи очи и с разбито сърце, която събира набързо няколкото дрипи, които детето й ще отнесе, бедняшките спестявания, сутата, заделени чрез гладуване, които е крала от самата себе си заради сина си, за този ден на последна мъка.
Да дадат децата си на тази война, която се задаваше с толкова малък успех, да ги принесат в жертва на това извънредно и крайно положение, бе повече, отколкото по-голямата част от народа можеше да направи. Те отстъпваха пред мъката си или пък, поради естествена реакция, изпадаха в пристъп на ярост. Те не се пазеха, не се страхуваха. Никакъв ужас няма власт над подобно състояние на духа. Какъв ужас има за този, който иска смъртта?
Разказваха ни, че един ден (несъмнено през август или през септември) една банда разярени жени срещнала Дантон на улицата, наругала го, както биха наругали и самата война, упрекнала го за революцията и за всичката кръв, която ще бъде пролята, и за смъртта на децата си, проклинайки го и молейки Бога всичко да се стовари на главата му. Той не се бе учудил. И въпреки че бе усетил наоколо си ноктите им, той се бе обърнал рязко и изгледал тези жени, обхванат от състрадание. Дантон бил много сърцат. Той се качил на един камък и за да ги утеши, започнал да ги ругае с техния език. Първите му думи били жестоки, смешни и неприлични. Жените били смаяни. Неговата ярост, истинска или мнима, объркала тяхната. Този необикновен оратор имал силен и чувствителен към народните маси темперамент, създаден изцяло за физическа любов, в която доминират плътта и кръвта. Дантон най-напред и преди всичко бил мъжкар. У него е имало нещо от лъва, от песа, а също така и от бика. Маската му е била ужасяваща. Възвишената грозота на едно потресаващо лице придавала на рязката му, с пристъпи на пронизителност реч, нещо като дива злоба. Масите, които обичат силата, чувстват пред себе си онзи, който ги кара да изпитват боязън и симпатия, все пак като могъщ генератор. И не на последно място, зад тази жестока и яростна маска те усещаха едно сърце. Завършваха със съмнение за едно: че този ужасен човек, който говори само със заплахи, крие в дъното си една добра душа… Занемелите около него жени неясно усетили това. И се оставили да им говори, да застане над тях, да ги овладее. Той ги повел накъдето искал. Грубо им обяснил за какво служи жената, за какво служи любовта, за какво служи поколението, което раждат не за себе си, а за родината… И като стигнал дотам, той изведнъж се възнесъл, не говорил повече за никого, а изглежда за самия себе си… Цялото му сърце, казал той, излизало от гърдите му с една жестока нежност към Франция… И върху това странно, надупчено от едрата шарка лице, което прилича на шлаката по Везувий и Етна, затекли едри капки и това били сълзи… Жените не могли да издържат. Те заплакали за Франция, вместо да плачат за децата си, и разплакани избягали, криейки лица в престилките си.
402
Ифигения — дъщеря на Агамемнон, който я принася в жертва, за да задуха попътен вятър към Троя — бел.ред.