Председателят Югнен изобщо не отговори на призовката на Събранието.
На трийсети то прие един декрет, който се отнасяше до общинските власти в Париж.
Един факт, който доказва ужаса, който все още изпитваха по онова време към кражбата, силно допринесе за току-що приетия от Събранието декрет.
Един член на Комуната или по-скоро една личност, която се представяше за член на Комуната, беше накарал да й отворят склада за мебели и беше взел едно малко оръдие от сребро, дар, поднесен на Луи XIV като дете от името на града.
Камбон, когото бяха назначили за пазител на обществените богатства, като научи за тази кражба, поиска да призове в съда обвинения. Човекът изобщо не отричаше, не се извиняваше и се задоволи да каже, че заплашена да бъде открадната, тази ценна вещ е по-добре да бъде у него, отколкото където и да било другаде.
Тази тирания на Комуната изглеждаше тежка на много хора. Луве, човек със смели инициативи, беше председател на секцията на улица „Ломбар“. Той заяви чрез своята секция, че общият съвет на Комуната е виновен за заграбването.
Чувствайки се подкрепено, Събранието постанови тогава, че председателят на Комуната, онзи Югнен, който не желаеше да се яви доброволно на съд, следва да бъде доведен със сила, а в срок от двайсет и четири часа секциите да изберат нова Комуна.
Декретът беше приет на 30 август в пет часа вечерта.
Нека преброим часовете, защото от този момент ние вървим към клането на 2 септември и всяка минута ще се отброяват крачките към кървавата богиня с превити ръце, разпилени коси и уплашен поглед, която наричат Терор!
Впрочем Събранието, с някакъв остатък от боязън към страховитата си противница, заяви по отношение на Комуната, че то е заслужило пред родината, което логически не беше съвсем издържано.
„Ornandum, tollendum!“, казва Цицерон по повод на Октавиан406.
Комуната направи като Октавиан. Тя се остави да бъде коронясана, но не се остави да бъде прогонена.
Два часа след като беше приет декретът, Талиен, дребният писар, се хвалеше навред, че е човек на Дантон. Талиен, също така секретар на Комуната, предложи на секцията от Терн да тръгне срещу секцията от улица „Ломбар“.
А! Това си беше истинска гражданска война — но вече не народът срещу краля, буржоата срещу аристократите, колибите срещу замъците, къщите срещу дворците, а секция срещу секция, пики срещу пики, граждани срещу граждани.
В същото време Марат и Робеспиер, последният като член на Комуната, а първият като външен човек, издигнаха глас.
Марат поиска да бъде изклано Националното събрание. Но това не значеше нищо. Бяха свикнали да го виждат да прави подобни предложения.
Но Робеспиер, предпазливият, хитроумният Робеспиер — неясният и объркан разобличител, поиска да грабнат оръжията и не само да се защитават, но и да нападнат.
Необходимо беше Робеспиер да чувства Комуната твърде силна, за да се осмели да се изкаже така! В действителност тя беше твърде силна, защото същата нощ нейният секретар Талиен се яви в Събранието с три хиляди души, въоръжени с пики.
— Комуната и само Комуната — каза той — въздигна членовете на Събранието в ранг на представители на един свободен народ. Комуната накара да бъде приет декретът против размирните свещеници и арестува хората, върху които никой не се осмеляваше да вдигне ръка. Комуната — завърши той — би разчистила за няколко дни почвата за свободата от тяхното присъствие!
И така в нощта на 30 срещу 31 август, пред същото това Събрание, което я беше уволнило, Комуната подхвърли първата дума за клане.
Кой спомена тази първа дума? Кой нахвърли, така да се каже, в основни линии кървавата програма?
Видяхме го, това беше Талиен, човекът, който ще осъществи 9 термидор407.
Трябва да отдадем справедливост на Събранието — то се надигна.
Манюел, прокурорът на Комуната, разбра, че се отива твърде далеч — той накара да арестуват Талиен и изиска Югнен да отиде и да признае правотата на Събранието.
И все пак Манюел, който арестува Талиен и накара Югнен да поднесе своите извинения, знаеше много добре какво ще се случи, защото ето какво направи този беден педант, този човек с дребнав ум, но с честно сърце.
Той имаше в Абатството един личен враг — Бомарше408.
Шегаджията Бомарше се беше подигравал често с Манюел. Обаче на Манюел му мина през ума, че ако Бомарше бъде заклан заедно с другите, могат да припишат това убийство на едно долно отмъщение, породено от честолюбието му. Той изтича в Абатството и накара да извикат Бомарше. Като го видя, онзи поиска да се извини и да даде обяснение на своята литературна жертва.
406
Игра на думи, основана на tollere (възхвалявам или карам да изчезне) — вж. Светоний, „Животът на дванайсетте Цезари“, II, XII: „Трябва да го покрием с цветя и да го извисим чак до небето“ — бел.фр.изд.
408
Пиер Огюстен дьо Бомарше (1732 — 1799), френски драматург. Известен с комедиите си „Севилският бръснар“ и „Сватбата на Фигаро“, в които отразява конфликтите във френското общество в навечерието на Великата френска революция — бел.ред.