— Хубаво! — каза Питу. — Ами диамантите?
— Е, добре, намерил е начин да ги измъкне под носа ни.
— Ах, разбойникът му!
— Много време ли мина, откакто си тръгна? — попита Майар.
— Когато слизахте, той преминаваше през вратата на двора в средата.
— И в каква посока отиваше?
— Зави към кея.
— Сбогом, капитане.
— Тръгвате ли си, господин Майар?
— Искам да ми е чиста съвестта — каза бившият пристав.
И разтваряйки дългите си като пергел крака, той се впусна да преследва господин Дьо Бозир.
Питу остана замислен над случилото се и беше още налегнат от тежестта на тези мисли, когато помисли, че е познал графиня Дьо Шарни и когато последваха събитията, които ние разказахме в предишните глави, не смятайки, че трябва да ги усложняваме с един инцидент, който по наше мнение трябваше да намери място по-нататък.
166.
Очистителното
Колкото и бързо да вървеше, Майар не можа да настигне господин Дьо Бозир, който имаше на своя страна три благоприятни обстоятелства — най-напред десет минути преднина, след това тъмнината и най-накрая многобройните минувачи, които пресичаха Карусел и сред които господин Дьо Бозир изчезна.
Но веднъж достигнал кея на Тюйлери, бившият пристав на Шатле не продължи по-нататък — както вече сме казвали, той живееше в предградието Сен Антоан и беше по пътя му или почти да продължи по кея до площад „Грев“.
Голяма навалица от народ се блъскаше по Пон-Ньоф и Пон-о-Шанж. Бяха изложили трупове на площада пред Съдебната палата и всеки беше тръгнал натам с надеждата или по-скоро със страха, че ще намери брат, роднина или приятел.
Майар последва тълпата. На ъгъла на улица „Барийери“ и площада на Съдебната палата той имаше един приятел фармацевт — по онова време все още ги наричаха аптекари.
Майар влезе при приятеля си, седна и заприказва за нещата, случили се през деня, докато хирурзите идваха, искайки от аптекаря бинтове, мехлеми, корпия410, в края на краищата всичко необходимо за превързването на ранени, защото от време на време разпознаваха сред мъртвите по някой вик, по някое стенание или по задъханото дишане някой нещастник, който беше още жив, и този нещастник на мига биваше измъкнат от купа мъртви, превързваха го и го отнасяха в Кметството.
Така че в лабораторията на достойния аптекар имаше голяма блъсканица. Но Майар не пречеше. Освен това в такива дни приемаха с удоволствие патриотите със закалката на Майар, които бяха утеха за центъра и предградията на града.
Той беше там вече от четвърт час, свил дългите си крака и правейки се на възможно най-малък, когато влезе една жена на около трийсет и седем-трийсет и осем години, която под облеклото, издаващо най-явна мизерия, беше запазила известен облик на някогашно голямо богатство, а осанката й издаваше аристократизъм — ако не вроден, то най-малкото заучен.
Но това, което най-вече порази Майар, беше странната прилика на тази жена с кралицата — той би надал учуден вик, ако не притежаваше самообладанието, което вече познаваме.
Тя държеше за ръка едно малко момченце на осем или девет години. Приближи се до тезгяха с нещо като боязън, криейки, колкото е възможно бедността на облеклото си, което правеше още по-видими грижите, които в своята разруха тази жена полагаше за лицето и ръцете си.
За известно време не беше възможно да бъде чута, тъй като тълпата беше голяма. Най-накрая, като се обърна към аптекаря, тя каза:
— Господине, ще имам нужда от очистително за мъжа ми, който е болен.
— Какво очистително желаете, гражданко? — попита аптекарят.
— Каквото искате, господине, само да не струва повече от единайсет су.
Тази цифра от единайсет су порази Майар. Единайсет су беше точната сума, която се намери, както си спомняте, в джоба на господин Дьо Бозир.
— Защо не бива да струва повече от единайсет су? — запита аптекарят.
— Защото това бяха всички пари, които мъжът ми можа да ми даде.
— Направете смес от тамаринд и теснолиста касия и го дайте на гражданката — каза аптекарят на помощника си.
Помощникът се зае с приготвянето, докато аптекарят отговаряше на други искания.
Но Майар, който не се разсейваше от нищо, съсредоточи цялото си внимание върху жената с очистителното и единайсетте су.
— Вземете, гражданко — каза първият помощник, — ето лекарството ви.
— Хайде, Тусен — каза жената с провлечен изговор, който изглежда й беше привичен, — дай единайсетте су, дете мое.